— К’во искаш да знаеш? Т’ва място е истинска клоака — каза Щедрия.
— Без майтап — добави авторитетно Дебелака.
— Искам да намеря една определена къща на острова, но така и не можах да се сдобия с карта.
— Т’ва е щот’ няма такава. Хората там обичат да се крият от останалия свят. Имат си даже частни ченгета дет’ са готови да те закопчаят само да се изплюеш на грешното място. Двамата с Дъг заедно с тия майтапчии там ходим да бачкаме по изкопните работи за голф игрището. Разчистваме разните му там боклуци и прочее. Обаче свърши ли работното време и тичаме, за да хванем ферибота за обратно. Останем ли там за през нощта, отиде ни работицата.
— Ъ-хъ — каза дебелака. — Никакво поркане, никакво купонясване, нищо. Нищо не мож’ направи на шибания остров. Баща ми и той е бачкал на Бриндамуур, преди да го вземат в профсъюза. Сега ме урежда и мен. Стане ли работата, махам се от проклетия остров. Майната им на тия отшелници. — Той се захили и потупа приятелчето си по гърба.
— Какво по-точно търсите? — Щедрия запали нова цигара и я втъкна в дупката, оставена от липсващия му преден зъб.
— Къщата на семейство Хикъл.
— Роднина ли сте? — попита Дъг. Воднистите му, прорязани от кървави жилки очи изведнъж загледаха със стресната тъпота. Явно се чудеше дали пък няма да обърна собствените му думи срещу него.
— Не. Архитект съм. Просто искам да поогледам това-онова. Казаха ми, че къщата на Хикълови може и да ме заинтригува. Твърди се, че е най-голямата на острова.
— Братче, те всичките са големи. Можеш да набуташ по една махала във всяка от тях.
— Архитект, значи? — Лицето на Щедрия светна от любопитство. — Колко се учи за това?
— Пет години в колеж.
— Я не се размечтавай — сръга го дебелакът. — Главата ти е пълна с бръмбари, Харм. Първо трябва да се научиш да четеш и да пишеш.
— Майната ти! — каза благо неговият приятел. После се обърна отново към мен: — Аз бачках на един строеж миналото лято. Архитектурата трябва да е адски интересно нещо.
— Така е. Аз проектирам преди всичко частни домове. Затова винаги се оглеждам за нови идеи.
— Да, да, разбирам. За да си остане интересно.
— Ай, мама му стара — включи се отново Дъг, — ние пък не правим нищо интересно. Да разчистиш боклука е голяма тъпотия. Обаче оня ден, да речем, намерихме двама с ей такива дупки. На кого ли му е изгоряла чергата, а? Голям майтап падна.
— Тия хора хич не са ми смешни на мене — каза Щедрия. — Та вие търсехте някаква къща, нали тъй, господине? Дайте да попитаме Рей. — Той се обърна и се провеси над едното от заспалите момчета, за да достигне до читателя на комикси, който така и не бе вдигнал нос от мръсните си картинки. Когато все пак погледна към нас, имаше изражението на много тъп или много дрогиран човек.
— Ъ?
— Рей, човека иска да знае къде е къщата на Хикълови.
Момчето примигна, сякаш не разбираше какво му говорят.
— Много дрога му се насъбра напоследък. Направо не може да се вземе в ръце. — Харм се ухили така, че ако бях надзърнал, сигурно щях да му видя сливиците. — Айде бе, кажи къде е къщата на Хикълови?
— Хикъл — каза Рей. — Моя старец бачкаше там по едно време. Тръпки да те побият от това място, така казваше. Шантаво място. Май че беше на „Шарлеман“. Моя старец…
— Добре. — Харм наведе главата на Рей и той се зае отново с четенето на комикса си. — Улиците на тоя остров имат странни имена, господине. „Шарлеман“, „Александър“, „Сюлейман“.
Завоеватели. Богаташки хумор.
— „Шарлеман“ е вътрешният път. Значи тръгвате по стъргалото, подминавате пазара, после още четвърт миля — вглеждайте се здраво, щото табелките на улиците обикновено за закрити от дървета — после завивате… да видим как беше… надясно и това е „Шарлеман“. Там по-добре разпитайте наоколо.
— Много съм ви задължен. — Измъкнах портфейла си. — Ето ви за труда — казах и му подадох една петарка.
Харм протегна ръка, но в знак на протест, а не за да вземе банкнотата.
— Забравете, господине. Не сме свършили нищо.
Дъг, дебелакът, го изгледа злобно и промърмори нещо.
— Я се разкарай, Дъги — каза момчето с липсващия зъб. — С нищо не сме си заслужили парите на човека. — Независимо от неподдържаната коса и опустошената усмивка, определено не му липсваше интелект и достойнство. Беше от ония хлапета, на които не бих имал нищо против да се опра в труден момент.