— Дайте поне да ви почерпя тогава.
— Тц — каза Харм. — Няма вече за кога, господине. След половин час атакуваме обекта. В ден като тоя човек трябва да си отваря очите на пет. Нашия Дебеланчо, да речем, ако сръбне още малко, ще вземе да изпусне неговия край и ще ни претрепе всичките.
— Майната ти, Харм — каза Дъг, без да влага особено чувство.
Прибрах си парите.
— Много ви благодаря.
— За нищо. Ако се захванете с някоя къща, дето няма да трябва профсъюзите да ми пазят гърба, и ви трябва сериозен бачкатор, аз съм насреща. Хармън Линдкуист ми е името. Телефонът ми го има в указателя.
— Дадено.
Две минути преди корабът да достигне брега, островът изникна иззад непроницаемата завеса от дъжд и мъгла — продълговат, тумбест, къс сива скала. Ако не бяха туфите от дървета по външните ръбове, Бриндамуур спокойно можеше да бъде объркан с Алкатраз.
Слязох до автодока, седнах зад волана на наетата кола и бях готов, когато мъжът със сигнална оранжева престилка ми даде знак. Пейзажът, който ме посрещна, сякаш бе копиран от някоя лондонска улица. Наоколо имаше достатъчно черни шлифери, черни шапки и черни чадъри, за да бъде запълнен с тях „Пикадили“. Елегантно куфарче в едната ръка, „Уолстрийт Джърнъл“ — в другата. Очите — втренчени невиждащо напред. Стиснати мрачно устни. Порталът на ферибота се отвори и всички замаршируваха, заслушани сякаш в ритъма на невидим барабанчик. Истински батальон от безупречни джентълмени с лъснати до блясък обувки за по двеста долара. Джентълменска бригада…
Малко след пристанището на Бриндамуур започваше малък площад, оформен около огромен бряст и заобиколен с ред постройки — банка с матирани стъкла, брокерска къща, три скъпи на вид магазина за дрехи с консервативна линия, бакалия, месарница, химическо чистене, което делеше мегдан с пощенския клон, книжарница, два ресторанта — френски и италиански, магазин за сувенири. Всички магазини бяха затворени, а улиците празни и — ако не се броеше ятото гълъби, кацнало под бряста — лишени от живот.
Последвах напътствията на Харм и открих безпроблемно Шарлеман Лейн. На около стотина метра от площада пътят ставаше по-тесен и по-мрачен, засенчен от стена от папрат, дяволски бръшлян и клен. От време на време в зелената линия се появяваше отвор — порта от ковано желязо или секвоя. Никакви пощенски кутии, никакви имена. На няколко пъти зърнах имотите отвъд оградата — къщи в колониален стил или късна английска готика, чакълени алеи, в края на които бяха паркирани ролс-ройси, мерцедеси или кадилак лимузини, плюс техните по-малки братовчеди — волво, БМВ и фолксваген. Веднъж или два пъти видях градинари, трудещи се прилежно въпреки дъжда.
Пътят продължаваше вече миля и половина, а в това време имотите ставаха все по-големи, а пътят от портите до къщите — все по-дълъг. После най-неочаквано пътят свърши с гъстак от кипариси. Нямаше врата, нито дори намек за място, откъдето да се влиза — просто десетметрови дървета, образуващи малка горичка. За миг си помислих, че са ме пратили за зелен хайвер.
Облякох си шлифера, вдигнах яката и излязох навън. Почвата беше покрита с гъст килим от нападали иглички и мокри листа. Отидох до дърветата и надзърнах през клонака. На около седем метра пред мен, почти скрита от гъстата растителност, започваше къса каменна пътечка, която водеше към дървена порта. Дърветата бяха засадени нарочно, за да прикриват портата. Ако се съдеше по размерите им, те трябваше да са поне на двайсет години. Отхвърлих набързо възможността някой да си е направил труда да пренесе дотук толкова много възрастни дървета. Това означаваше, че от доста време на това място не ще да са живели нормални хора.
Проврях се през клоните, стигнах до портата и опитах дали е заключена. Беше и още как. Огледах я внимателно. Всяко от крилата беше закрепено с две солидни панти към зидани с тухли блокчета. От блокчетата започваше телена ограда, през която се бе промушила гъста и негостоприемна на вид растителност. Никакви следи от бодлива тел или електрически проводници. Потърсих с крак опора върху безупречната зидария, подхлъзнах се на няколко пъти, но накрая все пак успях да се прехвърля през портата.
Приземих се в друг свят. Пред мен се простираха акри запусната земя. Онова, което някога е било морава, се беше превърнало в блато от плевели, мъртва трева и натрошени камънаци. Почвата се беше слегнала в няколко точки и там се бяха образували малки езерца, рай за комарите и мушиците, които кръжаха наоколо на ята. Дървета с някогашна горда осанка сега бяха полегнали на една страна с изгнилите си, покрити с гъби дънери. Наоколо като в бунище бяха разхвърляни ръждясали части от коли, стари гуми, смачкани консервени кутии и бутилки. Дъждът барабанеше по кухите метални отпадъци.