И само й даде възможност да възтържествува:
— Нека тогава да не я оскверняваме!
— Тия дни ще изчезна за до края на ваканцията — съобщи той почти като предупреждение, защото нежният улей на гръбнака й и трогателното събенчие още смущаваха мозъка му. Те навярно бяха го и накарали така непредпазливо да я покани на яхтата. — Защо имам чувството, че ви познавам по-отдавна, не от онази вечер?
Тя импулсивно се прекърши над масата, също се залови за кафето.
— Може би сте гледали филма „В началото на пролетта“? Не, то бе отдавна.
— О! Филмова звезда?
— Не, не, само веднъж съм играла!
— Защо? Вие сте хубава, даже много, пък и доколкото знам… — поиска той да я оправдае и пред себе си, но тя го прекъсна:
— Бях още ученичка. Съвсем несъвременно момиче бях и почти насила ме измъкнаха от чина. Точно такова им трябвало, чисто, наивно, себе си да играе. Кое момиче на шестнайсет годинки няма да се съблазни? — Думите й, задъхани, взривни, приличаха на отмъстителни изстрели. — Писаха, че съм талантлива, че имам бъдеще, а после никой не ме потърси. Само ми объркаха живота.
Бе чел и чувал нещо подобно: банализираната вече трагедия на хиляди момичета по света, чийто природен нагон за себепредлагане бива подведен от мултиплицирания флирт на екрана. Домъчня му, че и тя бе се подмамила по него.
— Сигурно още не можете да го надживеете?
Тя лакомо отпи от джина си.
— Колкото и да се бориш, остава ти за цял живот. Доскоро, щом се запознаех с някого, след петата минута вече го питах дали не е гледал филма. После бягах някъде да се нарева. Ето и сега, нали видяхте! — усмихна се тя в твърде болезнен опит за самоирония.
Прищя му се да погали пръстите й, които барабаняха по покривката, да ги укроти и приспи.
— Сродни души сме. И аз ходя в морето всъщност да се нарева. Предричаха ми бляскаво бъдеще, станах най-младият професор в университета, а после… Остана ми ден из ден да предъвквам чуждите истини пред студентите. Впрочем това е достатъчно често и при нас.
— Да, ама името ви стои над цял куп книги, нали! — устните й лекичко прихнаха, да заглушат навярно звънналата между тях злобичка. — Да оставим настрана, че студентки като мен са готови да ви целуват и подметките.
Изрече го уверено, не като предаване на клюка и доста болезнено го улучи. Все още не минаваше семестър без някоя студентка да влезе в кабинета му и по един или друг начин да му се предложи, но той никога не си позволяваше това да го ласкае и то го караше да се чувствува виновен пред храбрата им младост. С течение на времето бе си изработил и една формула за вразумяване, без — както си въобразяваше — да ги унижава: „Разбирам ви, мило момиче, харесвате лекциите ми, малка сте още, затова ви се струвам много умен, много добър и така нататък, но не настоявайте да ме гледате и по долни гащи. Знаете ли как ще се разочаровате!“ Малко смях и после: „Представете си само какво ще стане! Аз съм стар човек и непременно ще се влюбя във вас, щото сте едно много сладко момиче, както ви гледам. Добре, ама на вас бързо-бързо ще ви мине и контрата ще остане у мен. Защо искате да ми причинявате страдания, щом толкова ме уважавате?“
Сега той предпочете да не реагира на нейното „студентки като мен“.
— Вижте, това, което днес представлявам в очите на хората, щеше да бъде някакво удовлетворение, ако поне двайсет години бях драпал за него, както си е нормално. Но когато си го постигнал още в началото и повече с благоволението на другите, с тяхната надежда? И ако после въпреки вече наистина сериозните ти усилия не се ражда у теб нищо по-добро и си принуден да живееш в осъзнато безплодие, а още се чувствуваш млад и сили имаш, и знания, и ум, и условия за работа? Сто пъти по-добре е да не го постигнеш, но цял живот да си имаш надежда и цел…
Усети се на катедрата си, обзет от, онова сдържано патосно красноречие, с което така въодушевяваше студентите, и побърза да го затъкне. Чашата обаче се оказа празна и той само облиза сладникавия й ръб.
— Да пийнем ли по още едно? Разговорът стана тъжен.
Едновременно погледнаха ръчните си часовници, едновременно се смутиха.
— Поръчайте! — каза тя, сякаш се инатеше някому.
— Ето че стана още по-тъжно! Срещат се двама души и може би имат какво да си кажат, но първата им работа е да установят колко време ще си дадат, не колко чувства и мисли. Те това ражда модерната самота, мила госпожо! Все по-малко време имаме един за друг.
— Аз съм, която трябва да се засегне. Значи не съм ви се харесала. А часовника погледнах просто така, дори не го видях.
— И аз просто така. Бях тръгнал да гоня един монтьор, който да ми прегледа мотора. Но под нашите рефлекси винаги има и друг смисъл, нали? Ако разбирах от психоанализа, може би щях да ги открия. — Чарли, още по един джин!