— Как да ти го отнемам?
— Ти все искаш да обясняваш нещата!
Той се засмя.
— Какво да правя? Трудно ми е да приема, че щастието може да избие и в зъбите. Значи истинско е било, а?
Питаше за светенето, но тя отново не разбра въпроса му.
— Там е работата, че винаги за единия нещата са истински, а за другия не чак толкова.
— Може би истинското щеше да дойде после, но тази история…
— Не знам — прекъсна го тя и облиза устните си. — Лошото бе, че ти вече не се радваше. Само беше обезумял от похот.
— Отгде извади сега пък тая попска дума! Нима едно силно желание…
— Прощавай! Имам един комшия свещеник. — Тя се смути за миг, сякаш се питаше дали наистина има такъв комшия и от него ли е чула думата. — Уф, това вино съвсем ме изсуши!
Той се надигна.
— Да ти донеса ли вода?
— Трябва да я пестим.
— Полага ти се. Награда за искреността.
— Ето че се обиди! Прав си, може би в началото винаги да е така.
Скочи енергично от шезлонга, избутвайки го с трясък назад, и веднага се разколеба в нещо си. Седна до него предпазливо, не съвсем уверена, че тъкмо към него бе тръгнала.
— Какво ще правим сега?
— Няма какво друго, освен това, за което сме избягали. А то се оказа, че не е…
Тя възпиращо натисна дланта си на гърдите му.
— Чудесно беше, капитане, наистина! Хайде, не стой така! Върви поне се обръсни.
Той с удоволствие потърка брадата си — остра, жива, откликваща със сладостен сърбеж. Но той самият жив ли бе? Брадата, казват, растяла и след смъртта…
— Не бива да хабя водата.
— Вземи моя дял.
— Решил съм да си пусна брада. По време на лекциите не е удобно.
— Много странно! Аз като че ли те помня и с брада.
— Още по-странното е, че аз самият хем съм сигурен, че я пускам за първи път, хем се виждам в спомените си с една хубава, лъскава брадичка.
— Обръсни я, моля те!
— Какъв капитан ще съм без брада! Хайде, погали я и ще се сдобрите! — Той издърпа ръката й, затърка в нея бузата си. Насилникът отново се надигаше в него, но един весел насилник. — Погали я, де! Погали я и тогава ще измислим нещо. Ако не друго, ще си съчиним една хубава приказка, с която… Е, ти май го каза оня ден.
Това „оня ден“ се разливаше замъглено в безвремието както всичко, случило се досега. Само онова, което искаше сега да се случи, изглеждаше ясно и определено. Той се опита да я привлече върху себе си, но Алфа му се отскубна и опъна надолу ластичния колан на полото, за да скрие оголения пъп.
Той протегна ръка да напипа чашата край дюшека.
— Знам, че не ти се умира с мен. Ето тук е истинската истина! Някога, когато са бягали така, двамата са били готови и да умрат заедно, а смъртта им е била сладка.
— Легенди! — изпръхтя тя и пак облиза устните си с деликатно показване на езичето.
— Именно! Без легенди, мило, няма красота, а ние потеглихме с теб ей така! Това ни беше грешката. Вместо да си съчиним предварително една легенда, ние се запасявахме с кафе, с уиски… с хапчета против забременяване — наслука добави огорчението му.
— Не ги вземам вече.
Прозвуча му като опит да отблъсне упрека и той й се присмя.
— Я! Че откога така?
Тя го изгледа почти с омраза.
— Откакто сложих подписа си в бордовата книга. Аз го сложих, ти ако не помниш, аз помня!
— Е да, нямаше вече смисъл! — насили се той да смачка внезапното си вълнение, не успя и обхвана с длани раменете й. — Хей, ама ти си великолепна жена, знаеш ли!
Тя погали брадата му снизходително, сякаш му я прощаваше, сякаш и на себе си прощаваше наивната постъпка.
— Исках да имам дете от теб. Без ти да знаеш.
Той я гледаше с юношеско въодушевление.
— Може ли да сваля полото ти?
Тя се освободи от ръцете му и с щедър замах изхлузи полото, хвърли го чак на шезлонга. А той се задъха пред изваянието на гърдите й като пред непознат природен феномен.
— Искам да те нарисувам. Ще позволиш ли? А, я да видя! — и с момчешки възторг я извъртя с гръб към себе си. — Ето ги, да, тука са!
Събенчието — както бе го кръстил някога, кой знае кога! — си лежеше, потънало в матовия космос на кожата й, близко и далечно като всичките съзвездия в юлска нощ. И той го зацелува, всяка бенчица-звездица поотделно, още веднъж ги преброяваше с устните си, да се увери, че нищо не му е било отнето в тоя обратен ход на времето.
Алфа потрепера от гъдела, засмя се и падна по гръб на дюшека, заизхлузва платненките от краката си. Той захласнато наблюдаваше приготовленията й. Нямаше и помен от предишното му нетърпение, но беше уверен, че занапред ще я люби, както никога не я е любил досега — вратата на забраняваното преди зачатие сякаш бе зейнала насреща му като чудодейно спасителен изход. Любовта им преставаше да бъде баналното безплодно удоволствие, а той — повече от всички мъже — бе длъжен да създаде поне едно дете.