— Искам те! — пошушна тя внезапно на мишницата му, но в тази тишина то прокънтя там като в пещера.
Щеше му се да не е в тесния смисъл на думата, още имаше нужда да заклиня смъртта с лирика и формули, но тя повтори „Искам те!“ — а тялото й недвусмислено го затърси. И не му остана друго, освен дълго и мъчително да разбужда в себе си онова, с което току-що бе се похвалил — питайки се едновременно коя всъщност го искаше сега и дали е прилично за една студентка трета година така безцеремонно да принуждава мъжа. Толкова дълго и мъчително, че по някое време, навярно осъзнала отчаянието му, тя го блъсна от себе си, скочи над него и засмяна, разцелува задъханите му гърди. После взе полото си и енергично ги заизтрива от потта. Думите й заотмерваха ритъма на масажа:
— Помниш ли как ни светеха зъбите в оная нощ? Сигурно това е било началото, сигурно целите сме светели така и сме напълнили всичко около нас със светлина. Нали ти сам казваше, че е възможно самите ние да сме предизвикали това явление! Не може да свърши лошо нещо, което започна с толкова светлина, нали, мили?
Той искаше да й бъде признателен за утехата, но оня, мъдрият, пак се запита откъде у едно младо момиче такова умение да се справя с неуспелите мъже? Нима бе го излъгала, че е имала само трима в живота си?… Докато паметта ревниво му напомни, че в този обратен път, който така вдъхновено бе възхвалил, те отнасяха със себе си и вече натрупаното, придобитото, изживяното. Но докъде щяха да стигнат така? Щяха ли да се превърнат в деца, в бебета, в ембриони? Ембрион, пълен със знанията на зрелия мъж, ембрион професор по квантова механика, ембрион чудовище?….
— Не бъди тъжен, капитане! — рече тя накрая с поизчерпана радост и уморено се отпусна до него. — Недей, защото ти не знаеш колко тъжно умея да плача! — Попритисна се нежно, доверително и ето че очите й наистина намокриха рамото му. — А знаеш ли одеве какво си помислих, когато ти… Е, нали ще ставам биоложка, защо да не си го помисля? Представих си, че се намираме в един голям, голям жълтък, а ние с теб сме клетка и сперматозоид, които сега се оплождат, и от тях ще разцъфти един нов живот, цяло ново човечество, някъде там из космоса, защото някой се е отчаял от човечеството и ни отнася на друго, по-хубаво място, за да го пресъздаде… Нали може да е и така, а?
Подобно видение наистина можеше да има само някое влюбено и самонадеяно момиче, не невротизираната, болнава жена, която кой знае кога бе избягала на яхтата му. Отвърна предпазливо, да не развали видението й:
— Аз дори го вярвам, мило!
— Е, видя ли! — зарадва се тя с откровеното щастие на дете, в чиято приказка най-неочаквано са повярвали, а в следващия миг отново го изненада неприятно. Цялата се разпери, красиво и безсрамно, към жълтъка над тях. — Хайде, нарисувай ме така, ей така! После ще сложим картината в найлонов чувал и ще я хвърлим в морето. Да види Земята майката на бъдещото човечество, да си я има за спомен и назидание.
Почака да чуе отговора му, но професорът знаеше, че няма къде да хвърлят картината, и се мъчеше да си спомни дали не би се намерила на яхтата подходяща тръба, с която да направи нещо като малка ракета, за да пъхне в нея съобщението. Може би с барута от десетината сигнални патрона щеше да пробие гравитационната стена…
— Ставай, ставай, стига си се излежавал!
Той се изправи без желание, облече се. Имаше време за опита с ракетата, дори е по-добре да изчака, докато започнат да ги търсят, а момичето се нуждаеше сега от внимание. Неуспялата артистка май още вилнееше в нея, сигурно е могла да стане добра артистка с това си умение така внезапно да се превъплъщава от един в друг характер. Жалко, че не бе гледал филма й!
Лениво обърна статива към дюшека. Погледът му се спасяваше от самоопияненото безсрамие на тялото й при боите. Старият художник, който някога преподаваше на такива като него в кварталното читалище, им втълпяваше, че моделът сам налагал техниката. Хубава приказка, но това му налагаше сега да я гледа, а той се срамуваше. И защо? След като няколко пъти бе й се заканвал да я рисува актово, осъзнал безсилието си пред портрета, защо тъкмо сега тялото й не го привличаше? Заради неуспеха ли одеве, или обратното?
На един конгрес в чужбина се запозна с фотографа на известно илюстровано списание, пиха по чашка заедно, момчето, интелигентно и забавно, не беше обикновен репортер. Показа му изключително интересни снимки — художествени търсения из вихровите движения на материята; имаше чудесни находки. След третата чаша измъкна и не по-малко великолепни актови снимки, а в разговора — като художник с художника, — защото така разговаряха тогава, между другото му каза, че никога не успявал да направи хубава снимка на жена, с която вече е спал.