– И моят е наобратно – отбеляза.
Хейзъл кърпеше стари чорапи, но мислите ѝ бяха другаде. Погледна часовника. Десет и половина. „Все още рано“ – каза си.
Питаше се какво ли става в бистрото. Мадлен бе предложила да отидат заедно, но Хейзъл отказа.
– Не ми казвай, че те е страх – подразни я Мадлен.
– Разбира се, че не. Просто мисля, че е глупава загуба на време.
– Да не би да те е страх от духове? Би ли се нанесла в къща, която се намира до гробищата?
Хейзъл се замисли за момент, преди да отговори:
– Сигурно не, но само защото после трудно ще я продам.
– Винаги практична – засмя се Мадлен.
– Вярваш ли, че тази жена може да говори с мъртвите?
– Не знам. Не съм се замисляла. Просто ми се струва забавно.
– Много хора вярват в духове, в прокълнати къщи. Онзи ден четох за една такава. Във Филаделфия. Там често се появявал духът на монах и хората виждали човешки сенки по стълбището. Имаше и още нещо, ама какво беше? Побиха ме тръпки, като четях. А, да. До едно голямо кресло температурата рязко падала и всеки, който седнел в него, умирал, но преди това виждал призрака на старица.
– Нали каза, че не вярваш в духове.
– Аз не, но много хора вярват.
– Много религии говорят за души – подхвърли Мадлен.
– Да, но сега не говорим за това, нали? Мисля, че има разлика. Духовете са лоши, злонамерени. В тях има отмъстителност и гняв. Не съм сигурна, че е добра идея да се правят шеги с това. Пък и сградата, в която е бистрото, е на няколко века. Бог знае колко хора са умрели там. Не. Ще си остана вкъщи, ще гледам телевизия, ще занеса храна на горката мадам Белоус, съседката. И няма да предизвиквам призраците.
Сега Хейзъл седеше в дневната на бледата светлина от единствената запалена лампа. Спомни си, че след този разговор я бяха побили тръпки, сякаш до нея бе застанал дух със смразяващо ледено присъствие. Стана и светна всички лампи. Но стаята остана мрачна. Без Мадлен като че ли линееше.
Заради промяната в осветлението обаче Хейзъл не виждаше през прозореца навън. Взираше се в собственото си отражение. Поне се надяваше да е нейното. Виждаше жена на средна възраст, седнала на диван, с практична карирана пола и маслиненозелен пуловер и жилетка. На врата ѝ имаше скромен гердан. Можеше да е майка ѝ. А може и наистина да беше тя.
Питър Мороу стоеше на вратата и се взираше в ателието на Клара в мрака. Измил беше чиниите и бе почел книга пред камината в хола, а когато му стана скучно, реши да поработи около час върху последната си картина. Мина през кухнята и отиде в другия край на малката къща с доброто намерение да влезе в студиото си.
Защо тогава стоеше тук и надничаше в ателието на жена си?
Вътре беше тъмно и много тихо. Чуваше биенето на собственото си сърце. Дланите му бяха студени и осъзна, че е задържал неволно дъха си.
А правеше нещо толкова банално и ежедневно.
Светна лампата. И влезе.
Седяха в кръг на дървени столове. Жана ги преброи и очевидно се разтревожи.
– Осем е лошо число. Не трябва да го правим.
– Какво му е лошото? – попита Мадлен. Сърцето ѝ вече туптеше от вълнение.
– Следва веднага след седем – отвърна Жана, сякаш това обясняваше всичко. – Осем символизира безкрайността. – Описа символа с пръст във въздуха. – Енергията се върти до безкрай. Няма откъде да се освободи. Обхваща я гняв и чувство за безсилие и става много силна. – Въздъхна. – Това изобщо не ми харесва.
Лампите бяха изгасени и единствената светлина идеше от трептящите пламъци в камината. Някои от гостите бяха в сянка, с гръб към огъня; другите приличаха на тревожни безтелесни лица.
– Искам всички да прочистите ума си – продължи Жана с дълбок, кънтящ глас.
Лицето ѝ не се виждаше. Седеше с гръб към огъня. Клара подозираше, че е нарочно, но може и да не беше. – Дишайте дълбоко и се освободете от безпокойството и страха си. Духовете усещат енергията. Ако е отрицателна, привлича само злонамерените. Трябва да изпълним бистрото с положителни, хубави чувства, за да привлечем благосклонните духове.
– Мамка му – прошепна Габри. – Идеята не беше добра.
– Млък! – сряза го Мирна, седнала до него. – Добри мисли, глупако. Бързо!
– Страх ме е.
– Ами, престани да се страхуваш. Представи си, че си на щастливото си място, Габри, на щастливото си място.
– Това е щастливото ми място! – сопна се готвачът. – Моля ви, духовете, изяжте първо нея, тя е дебела и сочна. Моля ви, не вземайте мен!
– Гадняр!
– Тишина, ако обичате – прекъсна ги Жана с повече авторитет, отколкото Клара очакваше от нея. – Ако чуете внезапен силен шум, искам веднага да се хванете за ръце. Ясно?