– Точно това се опитвам да си обясня – заяви Гамаш, който слушаше разговора и пиеше кафе. Пръстите му лепнеха от шоколадовата глазура на поничките. Избърса ги в малка салфетка и се наведе напред. – Дали сеансът на Разпети петък е бил генерална репетиция? Или прелюдия? Дали Мадлен е казала, или е направила нещо, което е довело до убийството ѝ два дни по-късно? Има ли връзка между двата сеанса?
– Съвпадението би било твърде голямо, ако не са – отбеляза Лемио.
– Ох, стига. Не му се подмазвай – измънка Никол, като махна с ръка към Гамаш.
Лемио замълча. Получил бе нареждане да се подмазва. Беше специалист по подмазване и си мислеше, че го прави много фино. Но тази кучка разваляше всичко. Фасадата му на умен и многострадален младеж се пропукваше под насмешките на Никол. Мразеше я и ако нямаше по-важна задача, щеше да се занимае с нея.
– Помислете само – продължи Никол, без да го удостои с повече внимание. – Ясно е като бял ден. Въпросът е не къде е връзката, а къде липсва връзка. По какво се различават двата сеанса?
Облегна се назад и изгледа всички победоносно.
Странно, но никой не скочи да я поздравява. Мълчанието се проточи. Гамаш бавно се изправи и отиде при Бовоар.
– Може ли?
Взе маркера от ръката му и започна да пише на нов лист: „По какво се различават двата сеанса?“
Никол се усмихна самодоволно и Лемио кимна, но под масата бе стиснал ръцете си в юмруци.
След срещата с Франсоа Фавро Изабел Лакост отиде направо в гимназията на Мадлен. Беше голяма червена тухлена сграда с надпис, който гласеше, че е построена през 1867 година. Не приличаше на нейното училище нито по външен вид, нито по атмосфера. Това на Лакост бе модерно, голямо, френско. Но щом влезе в старата сграда, моментално се пренесе в оживените училищни коридори от детството си. Как се опитваше да си спомни комбинацията за шкафчето си, как се стараеше да приглади косата си или да я среше назад – в зависимост от модата на деня. Все се стараеше. Като каякар, който се спуска по бърза река и има чувството, че все изостава с едно загребване.
Звуците бяха познати – ек на гласове в широко помещение, тътрене на крака по мозайката, но окончателно я върнаха назад във времето миризмите. На книги и почистващ препарат, на домашни сандвичи, които престояваха и гниеха в шкафчетата. И на страх. Училищата миришеха най-много на това, повече дори от миризмите на потни крака, евтини парфюмчета и развалени банани.
– Събрах каквато информация намерих – заяви госпожа Плант, училищната секретарка. – Още не съм била тук, когато Мадлен Ганьон е била ученичка. Всъщност не е останал никой от учителите и другите служители от онова време. Било е преди трийсет години. Но всички архиви са в компютъра. Разпечатах списък с оценките ѝ през годините и намерих някои други неща, които може да ви заинтересуват. Включително това. – Плант постави ръка върху купчина годишници.
– Много сте любезна, но мисля, че списъкът с оценките е достатъчен.
– Ама вчера изгубих половин ден да ги търся в хранилището.
– Благодаря ви. Сигурна съм, че са много интересни.
Лакост взе купчината с разпечатките и двете излязоха от кабинета.
– Имаме нейни снимки на стената – похвали се Плант и тръгна напред. Коридорите започваха да се пълнят, да кънтят с неразбираемите крясъци на хлапета, които се поздравяваха и ругаеха.
– Ето тук. Всякакви снимки. Сега трябва да се връщам на работа. Ще се справите ли?
– Много ни помогнахте. Ще се справя.
Лакост тръгна бавно по дългия коридор и заразглежда поставените в рамки снимки на училищни отбори и треньорите им след победи. Там беше и младата Мадлен Фавро, по баща Ганьон. Усмихната и в отлично здраве, тя навярно бе очаквала да има дълъг и вълнуващ живот. Докато децата, изпълнили коридора, я блъскаха, полицайката се запита как Мадлен е възприемала училището. И тя ли е надушвала страха? Не изглеждаше уплашена, но повечето хора, които се страхуват, не го показват.
Гамаш седна и взе чашата с кафе. Всички гледаха новия списък. Под въпроса „По какво се различават двата сеанса?“ инспекторът бе написал:
Хейзъл
Софи
Вечерно парти
Имението „Хадли“
Жана Шове – по-сериозна
Разказа им за признанието на медиумката, че не е била подготвена за първия сеанс, замислен като шега от Габри, затова не го приела сериозно. Преценила, че компанията е просто група скучаещи провинциалисти, които си търсели развлечение. Дори им сервирала евтината холивудска версия. Глупава мелодрама. Но когато ѝ казали за имението „Хадли“ и някой дал идеята да призоват мъртвите там, вече приела нещата сериозно.