– Пак са от полицията – почти напевно съобщи майка ѝ.
Софи се показа и закуцука с патериците по стълбите. Глезенът ѝ бе превързан по-стегнато. Ако се съдеше по болезнената ѝ физиономия, травмата явно се влошаваше. А може би изобщо нямаше изкълчване, помисли си Бовоар.
Извади снимката и я показа на двете жени.
– Тази беше на хладилника – каза Хейзъл и посочи електроуреда. Енергията сякаш отново я бе напуснала и тя едва говореше. Държеше главата си наведена, сякаш ѝ тежеше, а при всяко вдишване леко я повдигаше и отново я оставяше да увисне.
– Кога е правена? – попита Бовоар.
– О, преди цяла вечност – отговори Софи и посегна, но инспекторът дръпна снимката. – Преди пет-шест години поне.
– Не е възможно, миличка – изрече Хейзъл, сякаш всяка дума ѝ костваше усилия. – Косата на Мадлен е дълга. Вече е пораснала. Преди две години трябва да е било.
– Това вие ли сте? – осведоми се Бовоар, като посочи пълничкото момиче.
– Не мисля – отговори Софи.
– Дайте да видя – намеси се Хейзъл.
– Не, мамо, няма нужда. Глезенът много ме боли. Май го ударих по стълбите, докато слизах.
– Горкичката.
Хейзъл отново получи прилив на енергия. Завтече се към един кухненски шкаф. Вътре Бовоар видя различни шишенца с лекарства. Отиде при нея и надникна, докато тя ровеше зад първата редица хапчета. След секунда спря ръката ѝ.
– Може ли?
– Ама Софи трябва да изпие един аспирин.
Бовоар взе шишенцето от полицата. Аспирин в ниска доза. Хейзъл го гледаше тревожно. „Тя знае – помисли си инспекторът. – Знае, че дъщеря ѝ симулира изкълчване, затова е взела по-слаби хапчета.“ Подаде таблетка на Хейзъл, после си сложи тънки, фини ръкавици. Нещо му подсказваше, че в тази сбирщина от хапчета има и друго освен аспирин. Беше решил, че щом е роден с було на лицето, трябва да започне да се доверява на интуицията си.
Десет минути по-късно бе заобиколен от шишенца. Хапчета за главоболие, за лумбаго, за менструални болки, за инфекция. Витамини. Дори шишенце с желирани бонбони.
– Ползвам го, когато дойде някое детенце – обясни Хейзъл.
В шкафа имаше всевъзможни хапчета, но не и ефедрин.
Екипът от местния участък бе пристигнал и вече претърсваше къщата. За съжаление, трябваха десет пъти повече хора, за да се справят с цялото това бунище. Оказа се по-зле, отколкото Бовоар бе очаквал, а той бе специалист по лоши очаквания.
Минаха два часа и единственото по-значително нещо, което стана в това време, бе, че изгубиха двама от хората си. Намериха ги в мазето. Бовоар си взе почивка и седна на диван в дневната, набутан до един шкаф, сбутан до друг диван. Отпусна се на него и той моментално го изхвърли. Отблъсна го. Инспекторът се опита да седне по-леко. Този път усети твърдите пружини и му се стори, че се дръпват надолу и се канят да го изстрелят отново. Почувства се като цирков акробат.
Един от хората му го извика от горния етаж и когато Бовоар се качи, видя шишенце с лекарство.
– Къде го намерихте?
– В кутия с гримове. – Полицаят посочи стаята на Софи.
От стълбите се чу бързо потропване на патерици. След секунди то спря и Бовоар чу забързани стъпки, сякаш някой вземаше по две стъпала наведнъж.
– Какво е това? – чу се гласът на Хейзъл.
Бовоар показа шишенцето на двете жени.
– Ефедрин – прочете Хейзъл на етикета. – Софи, нали обеща!
– Млъкни, мамо. Не е мой.
– Намерихме го във вашата кутия с гримове – изтъкна Бовоар.
– Не знам как е попаднал там. Не е мой.
Беше уплашена, личеше си. Но дали казваше истината?
Когато Гамаш влезе, в къщата миришеше на препечени филийки и кафе. Беше много тихо и уютно. Широките дъски на пода бяха в наситен кехлибарен цвят. В камината нямаше огън, но Гамаш видя пепел и недогоряла цепеница. Стаята бе приветлива и светла дори в този мрачен ден, с големи прозорци и плъзгаща се врата, която водеше към задния двор. Мебелите бяха стари и удобни, а на стените бяха закачени пейзажи от района и няколко портрета. Където нямаше картини, имаше етажерки с книги.
При други обстоятелства на Гамаш би му било приятно да прекара повече време в тази стая.
– Някой е влизал без позволение в стаята, където преди две нощи е била убита Мадлен – заяви главният инспектор. – Знаем, че сте били вие.
– Прав сте. Аз бях.
– Защо?
– Исках къщата да вземе и мен – отговори мосю Беливо.
Разказа всичко ясно, като търкаше ръце, сякаш имаше нужда от човешки контакт.
– Беше в деня, след като почина Мадлен. Не знам дали сте губили обичан човек, инспекторе, но тогава целият свят изведнъж се преобразява. Храната има друг вкус, домът ви вече не е дом, дори приятелите ви се променят. Колкото и да искат, не могат да ви последват по този път. Всичко изглежда далечно, заглушено. Дори не разбирах какво говорят хората. – Мъжът неочаквано се усмихна. – Горките Питър и Клара. Поканиха ме на вечеря. Мисля, че се тревожеха за мен, а аз с нищо не успокоих притесненията им. Искаха да ми покажат, че не съм сам, но аз бях.