ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА
Одил Монман бе заета с клиент, който разпитваше за разликата между твърдото и мекото тофу. Докато тя се занимаваше с него, Гамаш и Бовоар обикаляха магазина и разглеждаха рафтовете с биохрани и бурканите с чайове и билки. В дъното бяха произведенията на Сандон. Гамаш обожаваше антикварни мебели – особено тези от квебекски чам. Съвременният дизайн често го смущаваше. Но като гледаше масите и столовете на Жил, дървените паници и бастуните, у него оставаше усещането за забележителен синтез между старо и ново. Дървото изглеждаше създадено, за да образува тези форми, сякаш стотици години в горите на Квебек е расло и чакало този мъж да го намери и вкара в употреба. При все това хрумванията на Сандон бяха далеч от традиционни. Бяха модерни и смели.
– Искате ли някой от тях? – попита Одил.
Гамаш подуши миризма на евтино вино в дъха ѝ, зле замаскирана от ментова дъвка. Беше отвратителна комбинация и той положи голямо усилие да не се отдръпне.
– Да, но не днес. Опасявам се, че трябва да ви зададем още няколко въпроса.
– Няма проблем. Денят не е натоварен. Както повечето.
– Така имате свободно време да съчинявате стихове, предполагам.
Одил веднага се оживи:
– Чували сте за стихотворенията ми?
– О, да, мадам.
– Искате ли да ви прочета едно?
Бовоар се опита да привлече вниманието на шефа си, но Гамаш, изглежда, не забелязваше мимическите упражнения на по-младия си колега.
– За мен ще е чест, ако не е затруднение за вас, мадам.
– Добре, сядайте тук.
Жената буквално го насади в един от столовете на Жил. Гамаш очакваше да чуе силно скърцане – от счупването на стола и банковия му баланс. Но нищо такова не стана. Столът и спестяванията му си останаха непокътнати.
Одил дойде с изтърканата си тетрадка – онази, която Бовоар я бе видял да затваря гневно при предишното си идване. Покашля се и се изпъчи като войник, готов да отблъсне врага.
Над блатото по здрач препускат
зловещи облаци, а ние
срещу дъжда безмилостен вървим –
аз, моята любов и аз.
Проплаква чайка и тръстики
огъват се, но дружни ние
решими срещу вятъра вървим –
аз, моята любов и аз.
– Казва се „Аз, моята любов и аз“.
Гамаш занемя. Бовоар се опомни пръв:
– Прекрасно е. Може ли да го видя цялото?
Беше напълно искрен. Свикнал бе да слуша мъглявите цитати на Гамаш, извадени главно от неразбираемите творения на Рут, които дори нямаха рима. Сега най-сетне чу нещо смислено. Представи си птицата, чу крясъка ѝ, видя дъжда.
– Искате ли да ви прочета още едно?
– За съжаление, трябва да ви зададем няколко въпроса. – Гамаш потупа стола до себе си. – Но стихотворението наистина е прекрасно.
Одил седна и леко се олюля в опит да се закрепи.
– Какво беше мнението ви за Мадлен Фавро?
– Свястна жена. Идваше от време на време в магазина, но не я познавах добре. Съжалявам за смъртта ѝ. Имате ли представа кой го е извършил?
– А вие? Някакви предположения?
Жената се замисли.
– Мисля, че е била онази нейна приятелка. Хейзъл. Винаги толкова любезна. Прекалено любезна. Направо да те подлуди. Със сигурност трябва да е сред заподозрените. Макар че всъщност е по-вероятно нея да убият. Сигурни ли сте, че убиецът е очистил правилния човек?
– Разговаряли сте с Мадлен, докато сте отивали към имението „Хадли“.
– Наистина ли? Не си спомням. – Уменията на Одил да лъже съперничеха на поетичния ѝ талант.
– Да. Чули са ви.
– А, ами приказвахме си за разни работи.
– Чули са ви да спорите, мадам – заяви Гамаш тихо, но твърдо. Виждаше Одил в профил, отпуснатата ѝ брадичка.
– Не сме спорили.
Гамаш знаеше, че просто трябва да почака. И да се надява да не влезе нов клиент.
– Опитваше се да омае Жил – избълва Одил и лошият ѝ дъх лъхна главният инспектор със сила, сякаш жената бе задържала думите твърде дълго в устата си. – Знам, че това целеше. Все му се усмихваше, все го докосваше. – Имитира как Мадлен е галила ръката на Сандон. – Постоянно се домогваше до вниманието му, а той не я забелязваше.
– Сериозно?
– Самата истина! Той ме обича. – Изрече последните думи едва доловимо. Устата ѝ увисна и дълга лига се проточи по брадичката ѝ. Носът ѝ течеше, от очите ѝ закапаха сълзи. Лицето ѝ се деформира като разядено от киселина.
„Дали наистина Мадлен е искала да отнеме Жил от Одил?“ – запита се Гамаш. Ако бе така, имаше двама души с мотив за убийство. Одил – да убие съперничката си. И мосю Беливо – от ревност. Какво бе казала Клара? Мадлен винаги получавала онова, което иска. Но какво е искала? Кого е искала? Жил или Беливо? Или нито един от двамата?