– За какво спорихте онази нощ? – настоя детективът.
– Казах ѝ да престане. Доволен си сте? Помолих я да стои далеч от Жил. Можеше да има всеки мъж. Беше красива и умна. Всеки искаше да е с нея. Кой не би искал? А аз? Знам какво мислят хората за мен. Че съм глупава, скучна и ме бива само с числата. Цял живот обичам Жил и най-сетне той ме избра. Мен. Не исках никой да ми го отнеме. Помолих я да ми го остави.
– А тя какво каза?
– Отрече всичко. Остави ме да се държа като глупачка, да се унижа, а после дори нямаше куража да признае каква е курва.
Когато си тръгваха, Гамаш стисна ръката ѝ, влажна и лепкава. Но докосването на скръбта често е такова. Бовоар успя да се изниже без ръкуване.
Намериха Жил Сандон навътре в гората. Ориентираха се по ударите от брадва, а след като превалиха ниско възвишение и прескочиха един паднал, изгнил дънер, видяха якия мъжага да работи с брадвата върху отсечено дърво. Постояха да погледат известно време мощните и грациозни движения на огромните ръце, с които мъжът вдигаше древния инструмент и го спускаше върху дървото. В един момент той спря, обърна се и ги погледна. Тримата останаха втренчени един в друг няколко секунди, след което Сандон им махна.
– Върнахте се – каза на Бовоар.
– Този път идвам с шефа.
Сандон се приближи и няколко клонки изпращяха под краката му.
– Тук няма шефове – отвърна. Обърна се и изгледа Гамаш. – Вие сте оня от вестниците.
– Да – спокойно отговори главният инспектор.
– Не приличате на убиец.
– Защото не съм.
– И трябва да ви повярвам?
– Вярвайте в каквото искате. Не ме интересува.
Сандон изръмжа. Посочи един пън, сякаш бе кресло с копринена тапицерия.
– Работили сте като дървосекач – отбеляза Гамаш, след като се настани там.
– В един мрачен период от живота си, да. Вече не се срамувам от това. Тогава не знаех.
Все пак изглеждаше засрамен.
– Какво не знаехте?
– Казах ви. Не знаех, че дърветата са живи същества. Тоест всички знаем, че са живи, но не ги възприемаме като същества. А те са. Не можеш да убиеш живо същество. Не е правилно.
– Как разбрахте? – попита главният инспектор.
Сандон бръкна в джоба си и извади мръсна кърпичка. Започна да бърше острието на брадвата, докато говореше:
– Работех като дървосекач към една от местните дъскорезници. Всеки ден ходех в гората с бригадата. Сечахме дървета и ги теглехме с трактори на пътя, за да ги извозват. Смазваща работа, но ми харесваше. На открито, на чист въздух. Без шеф.
Погледна подозрително Гамаш. Обруленото му лице бе обрасло с прошарена рижа брада, погледът му бе остър, но замислен.
– Един ден дойдох в гората с брадвата и чух стенание. Звучеше като бебешки плач. Беше през същия сезон, в който сме сега. Най-доброто време за сечене на дървета. Но тогава и на животните им се раждат малки. Бригадата започваше да се събира, а стенанията се усилиха. Изведнъж чух писък. Извиках на момчетата да спрат, да запазят тишина и да се ослушат. Стоновете бяха преминали в плач. Чуваше се навсякъде около нас. Усещах го. Винаги съм се чувствал в гората като у дома, но изведнъж ме хвана страх. „Не чувам нищо“ – каза един от мъжете и отново удари дървото с брадвата. И пак чух писък. Можете да се досетите какво стана после. За една нощ всичко се преобърна. Аз се бях променил. Започнах да чувам дърветата. Мисля, че винаги съм чувал радостта им. Навярно затова съм се чувствал толкова щастлив в гората. Но вече чувах и болката им.
– Какво направихте?
– Какво можех да направя? Вие какво бихте сторили? Трябваше да ги спра. Трябваше да спра това избиване. Представяте ли си да сечете гора, която пищи от болка?
Бовоар си представяше, особено ако по цял ден не спира да пищи.
– Но през повечето време дърветата са тихи. Просто искат да ги оставим на мира – продължи Жил. – Странно как се научих на свобода от същества, които са вечно закотвени на едно място.
На Гамаш това му звучеше съвсем логично.
– Уволниха ме, но и без това щях да напусна. В онзи ден влязох в гората като дървосекач, а излязох съвсем друг човек. Светът вече не бе същият. Нямаше как да бъде. Жена ми се опита да ме разбере, но не можеше. Не издържа и си тръгна с децата. Върна се в Шарлевоа. Не ѝ се сърдя. Всъщност ми олекна. Тя все ми повтаряше, че дърветата не говорят, не пеят и със сигурност не пищят. Обаче те го правят. С нея живеехме в различни светове.