ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА
Настъпилата утрин бе прекрасна – обагрен в зелено и златисто ден. Ранното младо слънце огря селото и всичко грейна, свежо и чисто след вчерашния дъжд. Въпреки че бе будувал два-три часа през нощта, Гамаш стана рано и излезе на сутрешна разходка. Стъпваше на пръсти, за да не мачка изпълзелите на улицата червеи – още един признак на пролетта. Те поне не вдигаха шум. След няколко минути при него откъм площада дотича Жан Ги Бовоар.
– Може днес да изясним случая – заяви по-младият мъж. Обърна внимание на походката на шефа си, който сякаш се промъкваше.
– Така ли мислиш?
– Ще получим доклада за ефедрина, после пак ще разпитаме Софи. Ще ни каже всичко.
– Ще признае, така ли? Нима мислиш, че тя е убийцата?
– Нямаме нови улики, затова мисля, че тя го е извършила. Да разбирам ли, че вие не сте на това мнение?
– Мисля, че е имала мотив и възможност и вероятно е била гневна.
– Тогава какъв е проблемът?
Гамаш спря да стъпва на пръсти и погледна колегата си. Имаше чувството, че денят е само за тях. Все още никой не се бе размърдал в красивото селце. За момент се отдаде на тази фантазия. Представи си как дава на хората на Арно онова, което искат. Много лесно можеше да отиде в Монреал и да си подаде оставката още днес. После щеше да вземе Рен-Мари от библиотеката и да я докара тук. Щяха да обядват на терасата на бистрото, срещу река Бела Бела, а после да тръгнат да си търсят къща. Щяха да се установят в селото и да си купят един от изработените с любов люлеещи се столове на Сандон. Гамаш всяка сутрин щеше да седи в него, докато чете сутрешния вестник и пие кафе, а местните жители щяха да се обръщат към него за дребни проблеми. Като изчезването на чорап от простора, например. Или кражбата на семейна рецепта, която съседът по незнаен начин е разгадал и сготвил за гостите си. Рен-Мари щеше да се запише в Художествения клуб на Уилямсбърг и най-сетне да започне курсовете, които от толкова време се канеше да изкара.
Нямаше да има повече убийства. Нямаше да чуе повече за Арно.
Беше толкова изкушаващо.
– Прегледа ли „Енциклопедия на магичните места“?
– Да. Вие много деликатно ми намекнахте да прегледам раздела за Франция.
– Много съм умен – съгласи се Гамаш. – Прочете ли го?
– Пишеше само за някакви пещери, открити преди петнайсетина години. С причудливи рисунки на животни. Пещерните хора ги нарисували преди няколко хиляди години. Четох, четох, но не видях нищо важно. Има много други пещери с рисунки. Не бих казал, че са открили нещо невиждано.
– Така е.
Гамаш още си представяше рисунките. Добре оформени дебели бизони, коне – не поединично, а цяло стадо, което сякаш тичаше по скалната повърхност. При откриването на рисунките преди по-малко от двайсет години археолозите били изумени. Образите били толкова детайлни, толкова живи, че учените отначало помислили, че това е върхът на пещерното изкуство. Последният етап преди преминаването му на по-висше ниво.
Изведнъж обаче било направено удивително откритие. Оказало се, че рисунките са с двайсет хиляди години по-стари от всичко, откривано преди тях. Не били последният стадий, а първият.
Кои били тези хора, постигнали онова, което потомците им не могли? Да използват светлосенки, да правят триизмерни рисунки, толкова изящно да изобразяват мощ и движение? И накрая – още по-смайващо откритие.
Дълбоко в пещерите намерили ръка, очертана с червено. При други пещерни рисунки никога не било намирано изображение на художника. Но създателят на тези рисунки имал съзнание за самоличност. За индивидуалност.
Предната вечер рисунката бе привлякла вниманието на Гамаш. На очертаната с червено ръка в енциклопедията. Сякаш художникът заявяваше присъствието си отново след трийсет и пет хиляди години.
И той се сети за друга рисунка, макар и не толкова стара – онази върху книгата от прокълнатата разпадаща се къща.
– Това, което ги прави различни, е, че изглеждат рисувани заради самото удоволствие да се твори. И за магия. Учените считат, че тези рисунки са били предназначени за призоваване на истински животни.
– Откъде-накъде пък са решили така? – попита Бовоар. – Не сме ли склонни да виждаме магия във всичко, което не разбираме?
– Така е. Затова са горили жените, набедени за магьосници.
– За това ли пише мадам Зардо? За лова на вещици.
– Не съм сигурен, че тези времена са отминали – заяви Гамаш и погледна към имението „Хадли“. Премести поглед върху красивото спокойно селце. – Но всъщност най-много ме заинтересува името на пещерата, в която са открити рисунките. Спомняш ли си коя я?