Хейзъл сякаш извличаше спомените от дъното на океана, такива кански усилия полагаше, за да си спомни.
– Беше си поръчала от някаква фирма по интернет. Мадлен ги намери и ѝ ги взе.
– Софи как реагира?
– Като всяко деветнайсетгодишно момиче. Ядоса се. Най-вече заради нарушаването на личната ѝ свобода, но мисля, че също така се засрами.
– Това повлия ли на отношенията им?
– Софи обичаше Мадлен. Никога не би я убила – заяви Хейзъл. Беше ѝ останало само едно послание и го повтаряше безспир. Дъщеря ѝ не беше убийца.
– Засега още няма да говорим със Софи – каза Гамаш. Повдигна главата ѝ така, че да я погледне в очите. – Разбирате ли?
Хейзъл се втренчи в дълбоките му кафяви очи и ѝ се искаше никога да не ги отмества. Но той, разбира се, ги отмести. И тя отново остана сама.
Обадиха се на Клара да вземе Хейзъл и да ѝ прави компания през деня. Художничката дойде и я заведе вкъщи. Попита я дали иска да подремне. Хейзъл се чувстваше толкова уморена, че на драго сърце прие и легна на дивана. Клара я зави с одеяло и изчака, докато се увери, че неочаквано остарялата жена, която всъщност бе по-млада от нея самата, е заспала.
После бавно се върна в ателието си и пак започна да рисува. Вече движеше четката по-спокойно, ръката ѝ бе по-твърда и решителна. Образът започваше да се очертава, но освен картината на платното се раждаше още нещо.
– Софи Смит се ползва с голяма популярност в „Куинс“. Дори помага в доброволческия център. Работи на половин работен ден в университетската книжарница и прилича на нормална студентка.
Ивет Никол се беше върнала. Седеше и пийваше от двойното кафе, което си бе донесла.
– Оценки? – попита Бовоар.
– Добри, но нищо феноменално. Беше прекалено късно, за да говоря с ръководството, но разпитах състудентите ѝ и казаха, че Софи се учи добре.
– Заболявания? – поинтересува се Гамаш.
Направи му впечатление, че Лемио е нехарактерно мълчалив, седнал със скръстени ръце, притиснати почти болезнено до гърдите му.
– Няма – отговори Никол. – Не я е боляло дори гърло, не е имала нито синина, нито навяхване. Никога не е ходила в здравния пункт или в болницата „Кингстън“. Доколкото знаят приятелите ѝ, никога не е отсъствала от лекции, освен когато умишлено е пропускала.
– Безупречно здраве – измърмори Гамаш почти на себе си.
– Значи онази жена, Ландърс, беше права – заключи Никол. – Софи се е преструвала на болна, когато се е прибирала, за да отвлече вниманието на мама от Мадлен.
– Остави ли шишенцето с хапчетата в лабораторията? – попита Бовоар.
– Разбира се – отговори Никол, като отхапа от поничката си с крем, без да се впечатлява от гладните погледи край себе си.
– Ще се обадиш ли да попиташ дали резултатът е готов? – обърна се Гамаш към Бовоар.
Докато заместникът му говореше по телефона, главният инспектор раздаде задачите за деня. После се върна на бюрото си. Всички погледи бяха вперени в него, усещаше ги. Какво очакваха? Да експлодира или да се разтвори във въздуха? Обърна се и ги погледна. Лакост, Лемио, Никол. Толкова млади. Толкова ентусиазирани. Толкова живи. И се усмихна.
Лемио също се усмихна. След малко го стори и Лакост, макар и не много весело. Никол го гледаше обидено.
Гамаш намери каквото търсеше. Неизвестният крадец, който бе проникнал в пансиона за училищните годишници, не беше взел всичките. Най-важният все още бе на бюрото на главния инспектор. Онзи, който Никол бе намерила в дома на Хейзъл. Годишникът на Мадлен. Гамаш отвори на абитуриентските снимки най-отзад. Но не го интересуваше нито Хейзъл, нито Мадлен. Искаше да види друго момиче. Една от мажоретките.
– Резултатите са готови – обяви Бовоар, като се настани на стола си до заседателната маса и постави бележника си отгоре. – Ефедринът от хапчетата на Софи не е същият, от който е починала Мадлен.
Гамаш се наведе напред и остави годишника.
– Не е ли?
– От лабораторията още не са сигурни и искат да пуснат пълен спектрален анализ, но изглежда, че хапчетата на Софи съдържат и друго вещество, което нашите специалисти нарекоха „свързващ агент“. Фирмите, произвеждащи ефедрин, използват различни свързващи агенти. Този не съвпада с веществата, намерени в кръвта на Мадлен.
– Какъв глупак съм бил! – възкликна Гамаш със светнал поглед. – Казаха ли нещо за веществата, които са убили Мадлен?
Зачака отговора със затаен дъх.
– Казаха, че този ефедрин е друго производство. По-близък до природния, но по-нетраен.
Гамаш кимна:
– По-близък до природния. Естествено.
Извика Лемио, зададе му няколко въпроса, а после каза на Бовоар: