В гардероба имаше рокли, поли и блузи. Повечето – размер 12, една – размер 10. Най-горното чекмедже на чамовата ракла съдържаше бельо – чисто, но не сгънато, както и сутиени и чорапи. В другите чекмеджета имаше пуловери и няколко фланелки. Личеше, че жената, живяла тук, все още не е сменила зимните с летните дрехи. И никога нямаше да го стори.
– Е... – Бовоар се облегна на стената. – Разкажете ми за снощи.
– Какво искате да знаете?
Софи също се облегна на около трийсет сантиметра от него. Бовоар се почувства неловко, когато момичето навлезе в личното му пространство. Но все пак сам си го беше изпросил. Освен това беше по-добре, отколкото на бодливия диван.
– Защо отидохте на сеанса?
– Сериозно ли питате? От три дни съм тук, насред пущинака, с две дъртачки. Ако бяха предложили да се къпем в горещо олио, пак щях да отида.
Бовоар се засмя.
– Всъщност нямах търпение да се прибера у дома. Имах толкова мръсни дрехи и така нататък, сещате се. Пък и мама винаги ми готви любимите неща. Обаче, ей богу, след няколко часа вече ми беше писнало.
– Как се държеше Мадлен?
– Кога? Този уикенд или по принцип?
– Имаше ли разлика?
– Отначало, когато дойде, беше готина, предполагам. Останах само една година тук и после заминах за университета. Виждах ги само през ваканциите. Отначало я харесвах.
– Отначало?
– Тя се промени.
Софи опря гръб в стената с изпъчени гърди и изпънати напред бедра, втренчена в голата стена насреща. Бовоар мълчеше. Чакаше. Знаеше, че има още, и подозираше, че момичето иска да му го разкаже.
– Спря да е толкова готина. Не знам.
Погледна надолу. Косата ѝ падна пред лицето и Бовоар вече не виждаше изражението ѝ. Момичето измърмори нещо.
– Моля?
– Не съжалявам, че умря – каза Софи в шепи. – Вземаше разни неща.
– Какви? Бижута, пари?
– О, не, не такива. Други неща.
Бовоар се втренчи в косата ѝ, после премести поглед към ръцете. Бяха вкопчени една в друга, сякаш момичето имаше нужда някой да ги подържи, но никой не изявяваше желание да го стори.
Гамаш взе книгите от нощното шкафче на Мадлен. Бяха на английски и френски. Биографии, история на Европа след Втората световна война и роман на известен канадски писател. Доста разнороден вкус.
Пъхна дългата си ръка между пружината на леглото и дюшека и опипа. От личен опит знаеше, че ако човек има книга или списание, които се срамува да покаже, ги крие точно там.
Следващото най-често използвано скривалище беше не толкова за криене, колкото за съхранение на по-съкровени неща. Чекмеджето на нощното шкафче. Гамаш го отвори и намери книга.
Интересно защо бе отделена от останалите? Дали криеше тайна? На него му изглеждаше съвсем безобидна.
Погледна снимката на корицата – усмихната възрастна жена с вълнени дрехи и дълги пищни гердани. В едната си ръка елегантно държеше чаша с коктейл. „Сара Бинкс“ на Пол Хибърт. Отвори на случайна страница и се зачете. Седна на ръба на леглото и продължи да чете.
След пет минути още четеше. Беше усмихнат, а от време на време се засмиваше с глас. Огледа се виновно, после затвори книгата и я прибра в джоба си.
След минути беше готов с претърсването. Завърши с шкафа до вратата, където Мадлен държеше няколко снимки в рамки. Гамаш взе една, на нея Хейзъл бе с друга жена – стройна, с много къса тъмна коса и блестящи очи. Очи като на сърна, които изглеждаха още по-големи заради прическата. Усмивката ѝ беше сърдечна, у жената не личаха притворство или задни мисли. Хейзъл бе спокойна и се усмихваше до нея. Изглеждаха съвсем естествено заедно. Хейзъл – доволна и спокойна, другата жена – грееща от щастие.
Най-сетне Арман Гамаш се запозна с Мадлен Фавро.
– Тъжна къща – отбеляза Бовоар, като гледаше в огледалото за обратно виждане. – Дали някога обитателите ѝ са били щастливи?
– Мисля, че преди време това място е било много щастлив дом.
Бовоар разказа на шефа си разговора със Софи. Гамаш се загледа през прозореца, само бледа светлина се виждаше в далечината. Нощта ги застигна по разкъртения път към Монреал.
– Какво е твоето впечатление? – попита главният инспектор.
– Мисля, че Мадлен Фавро е изместила Софи от собствения ѝ дом. Не умишлено, може би, но вече не е имало достатъчно място. И без това човек едва намира къде да стъпи, с присъствието на Мадлен вече е било прекалено. Нещо е станало излишно.