– Той те обича, Арман. Дай му време. Катрин каза, че се притесняват за брака на сина си. Нали се раздели с жена си.
– Мишел не ми е казал.
Гамаш се изненада и даже малко го заболя. Смятал бе, че двамата си споделят всичко. Запита се дали и той не трябва да е малко по-предпазлив, но бързо се отърси от мисълта. Колко лесно беше да помислиш за отмъщение. Реши да даде на Мишел колкото време му е нужно и да го остави сам да се отърси от лошото чувство към него. Естествено беше човек да си го изкарва на най-близките си хора.
Мишел се тревожеше за сина си. Разбира се, че това бе причината за промяната в държанието му. Нямаше как да е свързано с Гамаш, с приятелството им.
Сега обаче, след като затвори телефона, се усмихна. Мишел звучеше като в доброто старо време. Бодрият тон се бе върнал в гласа му. Ако е имало напрежение помежду им, вече го нямаше.
Мишел Бребьоф затвори телефона и се втренчи в стената. Усмихна се.
Ето, вече имаше отговор на въпроса, който го измъчваше от месеци. Как? Как да съсипеш един невъзмутим човек?
Сега Бребьоф знаеше.
ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
Полицай Ивет Никол се събуди рано на другата сутрин. Беше твърде развълнувана, за да заспи отново. Денят, за който бе копняла толкова, най-сетне бе настъпил. Денят, когато Гамаш щеше да разбере истинската ѝ стойност.
Погледна се в огледалото. Къса червеникава коса, кафяви очи, кожа със зачервени петна от човъркане. Въпреки че беше слаба, лицето ѝ изглеждаше малко подуто и напомняше на балон с коса.
Засмука бузите си и ги захапа отвътре с кътниците си. Изглеждаше по-добре, но нямаше как да излезе така сред хората.
Наследила бе външността на баща си и характера на майка си. Все така ѝ казваха, макар че тя никога не бе харесвала майка си и се чудеше дали лелите и чичовците ѝ го повтарят само за да я дразнят. Майка ѝ почина внезапно един ден и на другия от нея вече нямаше и помен.
Майка ѝ беше аутсайдер. Многобройните бърборещи лели и чичовци на Ивет я търпяха, но никога не я заобичаха. Не я уважаваха. Не я приемаха. Ивет знаеше, че майка ѝ се старае много. Приела бе всички дребнави предразсъдъци и мнения на Николаеви. Но те само ѝ се надсмиваха и променяха предпочитанията си.
Беше жалка женица. Все се стараеше да угоди, да спечели обичта на хора, които никога, никога нямаше да ѝ я дадат и я презираха за опитите ѝ.
„Същата си като майка си“ – тези думи, изречени с тежък акцент, се бяха запечатали в главата на Ивет. Те навярно бяха единственото, което лелите и чичовците ѝ знаеха на френски. Бяха го запомнили като клетва, като псувня. „Мамка ти. Върви по дяволите. Същата си като майка си. Бъди проклета.“
Не, тя обичаше само баща си. Той също я обичаше. И я защитаваше от войнствените акценти, миризми и обиди в собствения ѝ дом.
– Недей да слагаш грим – чу гласа му през вратата на банята.
Никол се усмихна. Татко ѝ очевидно смяташе, че е достатъчно красива и така.
– Без него изглеждаш по-млада. По-уязвима.
– Татко, аз съм полицай. В отдел „Убийства“. Не искам да изглеждам уязвима.
Баща ѝ все се опитваше да я учи как да използва различни трикове, за да се хареса на хората. Но тя знаеше, че триковете са безполезни. Хората не я харесваха. Никога не я харесваха.
Шефът ѝ се бе обадил предния ден, по време на великденския обяд с роднините. Всички мрънкаха колко по-добър бил някога животът в Румъния, Югославия или Чехия. Говореха на своите си езици и вдигаха още по-голяма врява, когато видеха, че тя не разбира. Ивет обаче разбираше достатъчно: питаха баща ѝ защо тя никога не боядисва яйца за Великден и не пече козунак. Постоянно ѝ намираха кусури. Никой не я похвали за новата прическа, за новите ѝ дрехи и не се поинтересува за работата ѝ. Тя беше служител в квебекската полиция, за бога! Единственият успял член на цялата им жалка фамилия. Обаче някой интересуваше ли се от това? Не. Ако беше шарено яйце, щяха да проявят повече интерес.
Когато ѝ се обадиха, Ивет изтича с телефона в спалнята си, та шефът ѝ да не чуе подигравките по неин адрес и кикотенето, което минаваше за смях.
– Спомняш ли си какво говорихме преди няколко месеца?
– За случая „Арно“ ли?
– Да, но повече недей да споменаваш това име. Ясно?
– Слушам.
Началникът ѝ се отнасяше към нея като към дете.
– Изникна един случай. Не е сигурно, че е убийство, но ако е, ще си в екипа. Уредено е. Време е да действаме. Сигурна ли си, че ще се справиш, полицай Никол? Ако не, трябва да ми кажеш още сега. Рискът е прекалено голям.