Бовоар пак погледна стола. Изглеждаше удобен и приканващ. Като комфортно кресло, само че изцяло от дърво.
– Ще ви удържи – увери го жената.
Искаше му се да спре да приказва. Просто да го остави да се наслади на тази прекрасна мебел. Столът бе като произведение на изкуството, което той действително разбираше.
– Жил го направи – отново прекъсна мислите му Одил.
– Жил Сандон ли? Местният?
Жената се усмихна весело:
– Да. Моят Жил. С това се занимава.
– Мислех, че работи в гората.
– Ходи да търси дървета, за да прави мебели.
– Сам си намира дърветата?
– Всъщност казва, че те го намират. Ходи в гората и се ослушва. Когато някое дърво го повика, отива при него.
Бовоар се втренчи в нея. Разказваше го така, сякаш и от ИКЕА избират по такъв начин материалите си. Сякаш беше абсолютно естествено и нормално да чуваш дърветата. Инспекторът отново погледна стола.
„Всички ли са луди тук?“ – запита се. Столът вече не го привличаше.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА
Робер Лемио чакаше в магазина за хранителни стоки на мосю Беливо. Смятал бе, че ще види дупка, в която се продават вредни храни, цигари, евтина бира и вино, всякакви дреболии, които внезапно дотрябват на хората – като пощенски пликове или свещи за торта. Но това си беше истинска бакалница. Класическа, от времето на баба му. По тъмните дървени полици бяха стройно подредени кутии консервирани зеленчуци и туршии, зърнени храни и макаронени изделия, сладка и мармалади, супи и бисквити. Всичко – качествено, всичко – чисто и подредено. Нямаше излишество, нямаше лакомия. Подовата настилка бе износен, но чист линолеум, а един вентилатор на дъсчения таван бавно раздвижваше въздуха.
Зад тезгяха стоеше висок възрастен мъж. Превил се бе на две, за да слуша някаква бабка, която броеше центове, за да плати покупките си, и в същото време не спираше да бърбори. Разказваше му за ставите си. Разказваше му за сина си. Разказваше му за екскурзията си до Южна Африка и колко ѝ харесало там. И накрая с тих и грижовен глас му каза колко съжалява за загубата му. После вдигна осеяната си със старчески петна и изпъкнали вени ръка и я сложи върху дългите му тънки и много бледи пръсти. Задържа я така. Мъжът не мигна. Не дръпна ръката си. Просто се вгледа във виолетовите ѝ очи и се усмихна.
– Merci, madame Ferland.
Лемио изчака бабката да излезе, доволен, че най-сетне бе спряла да бърбори, и зае нейното място.
– Приятна жена – отбеляза, като се усмихна на мосю Беливо.
В това време клиентката отвори вратата, спря на верандата, огледа се в двете посоки, сякаш не знаеше накъде да тръгне, и накрая много бавно се отдалечи от магазина.
– Oui.
Цялото село знаеше, че мадам Ферлан бе изгубила сина си предната година, макар че тя никога не говореше за това. До днес. Сега бе разказала на мосю Беливо, понеже знаеше, че той ще сподели мъката ѝ.
Бакалинът погледна напетия младеж, застанал пред него, с тъмна къса коса и приятно, гладко избръснато лице. Изглеждаше симпатичен.
– Аз съм Робер Лемио. От полицията.
– Oui, monsieur. Досетих се. За мадам Фавро ли идвате?
– Чух, че сте имали специални отношения с нея.
– Да, така е.
Беливо не виждаше причина да отрича, макар че сам не знаеше какви са били отношенията им с Мадлен, поне от нейна страна. За своите чувства беше сигурен.
– И какви бяха те? – попита Лемио.
Запита се дали не е прекалено прям, но знаеше, че може би няма да има много време да разпитва бакалина. Всеки момент можеше да влезе друг клиент.
– Обичах я.
Думите увиснаха помежду им.
Лемио бе подготвен за този отговор. Главният инспектор му беше казал, че вероятно случаят е такъв. Или най-малкото, че отношенията на бакалина с жертвата са били повече от приятелски. И все пак, като гледаше хилавия, сив, мрачен старец пред себе си, не можеше да го разбере. Този мъж бе минал шейсетте, а Мадлен Фавро е била около четирийсетте. Но не го изненадваше възрастовата разлика. На снимките на жертвата, които бе видял, тя изглеждаше красива жена. На всичките беше усмихната, забавляваше се. Грееше от живот и радост. Лемио подозираше, че е можела да има всеки мъж, когото пожелае. Защо би избрала точно този грохнал, прегърбен, мълчалив старик?
Може би не го беше избрала. Може би той я е обичал, а нейните чувства са били други. Може би беше разбила сърцето му и затова той бе поразил нейното.
Дали този старец, който миришеше на курабийки и имаше вид на изсушен парцал за миене на под, бе убил Мадлен Фавро? От любов?
Не, Лемио не вярваше да е така.