– В какъв смисъл?
– Стига, не четохте ли днешния вестник?
Сандон се пресегна зад гърба си и извади сгънат намачкан вестник от задния си джоб. Подаде го на Бовоар и посочи с мръсен пръст.
– Четете. Мислех, че са вкарали всички корумпирани ченгета в пандиза, но май се оказва, че има още едно. Вие ми изглеждате порядъчен полицай. Сигурно е трудно да имаш продажен шеф.
Бовоар едва чу последния коментар. Имаше чувството, че е паднал във вестника и е попаднал в капана на думите. На едно име.
Арно.
Жана замълча за миг и огледа малкия дървен храм. Скромни момини сълзи изпълваха помещението с аромат и допълваха уханието на стара дървесина, лимонов ароматизатор и книги. Параклисчето приличаше на скъпоценност. Слънчевите лъчи се оцветяваха в зелено, синьо и червено, когато минеха през стъклописите, най-впечатляващ от които не беше този на възкръсналия Исус зад олтара, а страничният. Трима младежи с униформи. Обагрени от цветовете на войничетата, слънчевите лъчи попадаха върху Жана и Гамаш и те се оказаха обгърнати от самата есенция на момчетата.
– Внимавайте – предупреди жената, дръпна се от Гамаш и погледна червената светлина в краката му.
– Какво искате да кажете?
– Около вас е, виждам го. Внимавайте. Идва.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Жан Ги Бовоар намери Гамаш седнал в „Свети Тома“. Главният инспектор и вещицата седяха един до друг и гледаха втренчено напред. Бовоар знаеше, че навярно прекъсва разпита, но не го интересуваше. Носеше вестника, пълен с помия. Гамаш се обърна, видя го и се изправи. Жан Ги се поколеба и пъхна вестника в джоба на якето си.
– Инспектор Бовоар, това е Жана Шове.
– Мадам.
Бовоар пое ръката ѝ и се опита да не потрепери. Ако знаеше, че му предстои да се ръкува с вещица, когато се събуди тази сутрин... е, не беше сигурен, че би действал много по-различно. Всъщност това бе едно от нещата, които най-много обичаше в работата си. Непредвидимостта.
– Тъкмо си тръгвах – заяви вещицата, но неизвестно защо не пускаше ръката му. – Вярвате ли в духове, инспекторе?
Бовоар почти изсумтя. Представи си как разпитът постепенно е преминал в дискусия между шефа му и вещицата на разни духовни и божествени теми.
– Не, мадам, не вярвам. Мисля, че това е шарлатанство, начин да се влияе на слаби умове и да се извлича изгода от скърбящи хора. Смятам, че е по-лошо от измама.
Дръпна ръката си от нейната. Започваше да се вбесява. Гневът клатеше клетката си и Жан Ги знаеше, че има опасност да се освободи. Не беше нормален, здравословен гняв, а ярост, която дере и разкъсва безразборно. Сляпа и могъща, без съвест или контрол.
В джоба на якето, до гърдите му, стояха думите, които най-малкото щяха да наранят Гамаш. Може би не само. И тъкмо Бовоар щеше да нанесе удара. Сега той изля яростта си върху дребничката, невзрачна, неестествена жена пред себе си.
– Мисля, че се възползвате от скърбящи и самотни хора. Отвратително! Ако зависеше от мен, щях да хвърля всички като вас в затвора.
– Или да ни обесите на ябълково дърво?
– Не е необходимо да е ябълково.
– Инспектор Бовоар! – Гамаш рядко повишаваше глас, но сега го направи.
Жан Ги разбра, че е преминал границата на допустимото, и то много.
– Моля да ме извините, мадам – озъби се, като едва сдържаше гнева си.
Но дребната женица пред него, така безлична в много отношения, дори не мигна. Беше спокойна и любезна пред лицето на гнева му.
– Няма проблем, инспекторе. – Отдалечи се до вратата. Отвори я и се обърна. Очерта се като черен силует на фона на златния ден. – Аз съм родена с було – каза на Бовоар. – Мисля, че вие също.
Затвори вратата и двамата мъже останаха сами в параклисчето.
– Говореше на вас – заяви Бовоар.
– Наблюдателността ти е остра като всякога, Жан Ги – усмихна се Гамаш. – Какво има? Идваш да се увериш, че не е промила мозъка ми?
Бовоар се почувства неловко. В интерес на истината вещицата се бе държала съвсем прилично. А сега той, а не тя, щеше да всее смут в съзнанието на шефа си. Мълчаливо извади вестника от джоба си и го подаде на Гамаш. Главният инспектор изглеждаше развеселен, но когато видя изражението на по-младия мъж, усмивката му помръкна. Взе вестника, сложи очилата си и в тишината на „Свети Тома“ се зачете.
Изведнъж се вцепени. Сякаш светът около него се забави. Всички детайли станаха много по-ясни. С невероятна яснота видя белите косми в тъмната коса на Бовоар. Имаше чувството, че може да стане, да ги отскубне и пак да се върне на мястото си, без колегата му да усети.