Арман Гамаш изведнъж прозря неща, за които е бил сляп.
– Какво означава това? – попита Бовоар.
Гамаш погледна заглавието на вестника. „Журне“. Парцал от Монреал. Едно от жълтите издания, които го хулеха по време на случая „Арно“.
– Стара история, Жан Ги. – Сгъна вестника и го остави върху якето си.
– Защо отново напомнят случая „Арно“? – попита Бовоар. Опитваше се да звучи спокойно и разумно като шефа си.
– Сигурно няма достатъчно събития. Няма новини. Този вестник е смешка. Къде го намери?
– Жил Сандон ми го даде.
– Намерил си го. Хубаво. Разкажи ми какво ти каза.
Гамаш взе якето си и вестника и докато Бовоар му разказваше за сутрешните разпити на Сандон и Одил, двамата излязоха на слънце и слязоха до бившата гара. Бовоар се радваше, че разговарят нормално. Началникът му просто бе пренебрегнал коментарите във вестника. Сега и двамата можеха да се преструват, че не е станало нищо.
Вървяха в крачка, с наведени глави. Външен наблюдател можеше да ги помисли за баща и син, излезли да се поразходят в хубавия пролетен ден, увлечени в разговор. Но нещо се бе променило.
Не усетих как думата изстреляна улучва
и как като куршум ме поразява.
Поразената плът се затвори върху изстреляната дума и Арман Гамаш продължи да върви и слуша с цялото си внимание разказа на инспектор Бовоар.
Хейзъл Смит се бе върнала от погребалното бюро в Ковънсвил. Софи беше предложила да отиде вместо нея, но толкова дръпнато, че майка ѝ предпочете да отиде сама. Наистина, няколко приятели бяха казали, че могат да я заменят, но тя не искаше да притеснява никого.
Чувстваше се като отвлечена в свят на съчувствени думи, прошепнати за нещо, което все още не искаше да повярва, че е станало. Вместо да иде на среща на Клуба по плетене, трябваше да гледа ковчези. Вместо да заведе горката Еме на химиотерапия или да пие чай със Сюзан и да слуша за нейните деца с увреждания, се опитваше да измисли надгробно слово.
Как да я нарече? Безценна приятелка? Скъпа спътница? Оставила неутешима празнота... Защо нямаше думи, които да звучат на място? Думи, които веднага усещаш, че са казани от сърце? Които описват каква бездна е оставила Мадлен. Буцата, заседнала в гърлото, която пареше и болеше. Ужаса да заспиш, защото знаеш, че когато се събудиш, скръбта ще се възроди – като Прометей, прикован и изтезаван всеки ден. Всичко се бе променило. Дори граматиката ѝ. Вече живееше в минало време. И в единствено число.
– Мамо – извика Софи от кухнята. – Там ли си? Ела да ми помогнеш.
Хейзъл се върна от далечното място, където се бе пренесла, и тръгна към дъщеря си – отначало бавно, но после се забърза, щом думите достигнаха съзнанието ѝ.
Ела да ми помогнеш.
В кухнята завари Софи, опряла се на плота, с вдигнат крак и болезнено изражение.
– Какво има? Какво се е случило?
Наведе се да пипне крака ѝ, но Софи го дръпна.
– Недей. Боли.
– Седни тук. Дай да видя.
Хейзъл успя да накара дъщеря си да седне на един стол до кухненската маса. Сложи възглавничка на друг стол и внимателно вдигна крака ѝ върху нея.
– Изкълчих го на алеята, в една дупка. Колко пъти съм ти казвала да запълниш тези дупки.
– Знам. Съжалявам.
– Отидох да ти взема пощата и ето какво стана.
– Само дай да видя.
Хейзъл се наведе и с внимателни, умели пръсти заопипва глезена.
Десет минути по-късно Софи лежеше на дивана в дневната с дистанционното за телевизора в ръка, сандвич с шунка и кашкавал в чиния и диетична кола на поднос. Хейзъл бе превързала стегнато глезена ѝ и дори намери чифт стари патерици от последния път, когато Софи се бе осакатила.
Странно, но вече не се чувстваше замаяна, разсеяна и вцепенена. Сега бе съсредоточена върху дъщеря си, която имаше нужда от нея.
Оливие влезе в задния салон на бистрото с табличка сандвичи. На масичката за сервиране имаше също тенджера с гъбена супа с кориандър, бири и безалкохолни. Когато полицаите дойдоха да обядват, хвана Гамаш за лакътя и го дръпна настрани.
– Видяхте ли днешния вестник? – попита.
– „Журне“ ли?
Оливие кимна:
– Имат предвид вас, нали?
– Мисля, че да.
– Но защо?
– Не знам.
– Често ли правят такива неща?
– Не често, но се случва – отговори Гамаш толкова спокойно, че на Оливие му олекна.
– Ако имате нужда от нещо, само ми кажете. – Излезе бързо, за да обслужва стеклите се за обяд клиенти.