– А дали я е обичал?
– Не знам. Но мисля, че е таял привързаност, която е надминавала обикновеното уважение. Съжалявал е, че е напуснала.
– А после е дошла тук – измърмори Гамаш и се облегна назад.
Оливие почука на вратата и донесе кафе и десерт. Помота се из стаята малко повече от необходимото, но накрая излезе само с останките от франзелите и нито трохичка информация.
– Няма ли деца? – попита Лемио.
Лакост поклати глава и се пресегна за порция шоколадов мус, бухнал много над кристалната паничка и украсен с истинска сметана и една малинка. Взе чаша силно черно кафе, доволна от доклада и обяда си.
Бовоар забеляза, че е останал само един мус. За негово облекчение Лемио бе взел плодова салата, но това го изпълни и с известно подозрение. Кой би предпочел плодова салата пред шоколадов мус? Сега обаче Жан Ги бе изправен пред ужасна дилема, кулинарен кръстопът. Имаше един мус. Дали да го вземе за себе си, или да го остави за Гамаш?
Втренчи се в купичката и когато вдигна очи, видя, че шефът също гледа. Но не десерта. А него. На лицето му имаше тънка усмивка и още нещо. Нещо, което Бовоар рядко виждаше.
Тъга.
Тогава изведнъж разбра. Разбра всичко. Разбра защо Никол все още е в екипа. Разбра дори защо Гамаш я вземаше със себе си.
Ако полицаите, лоялни на Арно, искаха да съсипят главния инспектор, как можеха да го направят най-добре? Като внедрят човек в екипа му. Гамаш сигурно се бе досетил. И вместо да я уволни, бе решил да играе тази опасна игра. Да я задържи. И нещо повече. Държеше я близо до себе си, за да я наблюдава. Така можеше да я държи и настрана от хората си. Гамаш се хвърляше със собственото си тяло върху гранатата Ивет Никол. Заради тях.
Жан Ги Бовоар протегна ръка, взе шоколадовия мус и го постави пред Арман Гамаш.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА
Клара Мороу прокара ръце през косата си и се втренчи в статива. Как творението ѝ се бе превърнало от шедьовър в боклук толкова бързо? Взе четката, но пак я остави. Трябваше ѝ по-фина. След като намери подходящата, я потопи в зелената маслена боя, добави малко жълто и я приближи към картината.
Не, не можеше. Вече не знаеше какво иска да направи.
Омазана със синьо и жълто, косата на Клара стърчеше от двете страни на главата ѝ. Трябваше да стане клоун. Дори лицето ѝ беше омазано, а очите ѝ биха уплашили всяко дете, което се приближи към нея.
Стреснати, уплашени очи. До идването на Дени Фортен оставаше по-малко от седмица. Беше се обадил сутринта, за да каже, че ще доведе и няколко колеги. Тази дума винаги бе интригувала Клара. Художниците нямаха колеги. Почти нямаха приятели дори. Но сега тя мразеше думата. Мразеше телефона. И мразеше нещото на статива, което бе очаквала, че ще я изкара от неизвестността и ще я направи прочута в света на изкуството.
Дръпна се от статива, сякаш се боеше от картината си.
– Виж това.
Питър се показа на вратата. Клара вече обмисляше да я държи затворена. Стига толкова разсейване. Тя никога не го прекъсваше, докато работи, а той смяташе за нормално не само да ѝ приказва, а и да я кара да зареже работата си, за да „види това“. И какво беше то? Филия с дупка, която прилича на кралицата? Как Люси лежи, завряла глава под килима? Някой кардинал, кацнал на хранилката за птички? Прекъсваше работата ѝ дори с най-незначително основание. Но Клара си даваше сметка, че не е съвсем честна. Макар да не разбираше изкуството ѝ, съпругът ѝ бе най-големият ѝ поддръжник.
– Ела бързо – каза Питър. Даде ѝ знак и се скри.
Преди да излезе от ателието, Клара свали престилката и омаза ризата си с боя. Изгаси лампата и колкото и да не ѝ харесваше, изпита облекчение.
– Погледни!
Питър буквално я завлече до прозореца.
Рут беше на затревения площад и говореше на някого. Само дето беше сама. В което нямаше нищо странно. Всъщност щеше да е странно, ако имаше някой, готов да я слуша.
– Чакай малко – изрече Питър, усетил нетърпението на Клара. – Гледай сега – добави триумфално.
Рут каза още нещо, после се обърна и тръгна бавно по тревата към дома си. Носеше чанта с продукти. Когато тръгна, два камъка я последваха. Клара се вгледа по-внимателно. Всъщност бяха две пухкави топчета. Птички. Може би синигерите, които се срещаха навсякъде. После едната топка се изправи леко и размаха крилца.
– Патета – усмихна се Клара. При тази гледка напрежението я напусна.
Рут и двете патета пресякоха цялата ливада и в индианска нишка стигнаха до къщата си от другата страна на площада.
– Не видях кога е отишла да пазарува при мосю Беливо, но Габри я е забелязал. Обади се и ми каза да погледна. Дребосъците я изчакали пред магазина и после пак тръгнали след нея.