– Може ли да ви задам няколко въпроса?
– Зависи.
Опитваше се да звучи съблазнително. Бовоар си помисли, че Софи е от онези жени, които полагат усилия да си придават сексапилен тон и не успяват.
– Знаехте ли, че Мадлен има рак на гърдата? – попита, като постави табличката на тоалетното шкафче и избута една чантичка с гримове.
– Знаех, но нали се беше излекувала. Беше си екстра.
– Така ли? Мислех, че трябва да изтекат пет години, преди да се потвърди, че няма разсейки, а оттогава не е минало толкова време.
– Почти. Изглеждаше съвсем добре. И ни казваше, че е.
– И за вас това е достатъчно?
Всички двайсет и една годишни жени ли бяха така самовлюбени? Така безчувствени? Софи, изглежда, наистина не се интересуваше от жената, живяла в една къща с нея, боледувала от рак и брутално убита пред очите ѝ.
– Как живеехте след идването на Мадлен?
– Не знам. Тогава отидох в университета. Отначало Мадлен правеше голямо шоу, когато си идвах, но после двете с мама просто спряха да се интересуват.
– Не мога да повярвам.
– Ами, така си е. Първоначално дори нямаше да уча в „Куинс“. Приеха ме в „Макгил“. Мама искаше да се запиша там. Но Мадлен беше завършила „Куинс“ и много говореше за там. Имало прекрасно студентско градче, стари сгради, езеро. Представи го в романтична светлина. Затова подадох документи, без да кажа на никого, и ме приеха. Реших да уча в „Куинс“.
– Заради Мадлен?
Софи го погледна сурово, устните ѝ бяха побелели от стискане. Сякаш лицето ѝ се бе превърнало в камък. И тогава Бовоар разбра. Докато майка ѝ отчаяно се опитваше да попречи на скръбта да проникне в сърцето ѝ, Софи водеше друга битка. Да я задържи вътре.
– Обичахте ли я?
– Мадлен не се интересуваше от мен. Изобщо. Само се преструваше. А правех всичко за нея, всичко. Дори смених проклетия си университет. Отидох чак в Кингстън. Имате ли изобщо представа къде е? На осем часа с кола, по дяволите!
Бовоар знаеше, че Кингстън не е на осем часа с кола. По-скоро на пет-шест.
– Цял ден трябва да пътувам, за да се прибера у дома. – Софи започваше да губи самообладание. Като скала, която се превръща в лава. – Ако бях в „Макгил“, можех да се прибирам всеки уикенд. Накрая разбрах каква е работата. Боже, колко съм била глупава! – Софи се обърна и си зашлеви плесница толкова силно, че даже Бовоар го заболя. – Изобщо не я беше грижа за мен. Искала е само да ме разкара. Да се махна възможно по-далеч. Не съм била аз тази, която е обичала.
Софи стисна юмруци и заудря бедрото си. Бовоар направи крачка към нея и хвана ръцете ѝ. Запита се колко ли синини има по тялото ѝ на места, където не се виждат.
Гамаш застана на вратата на спалнята и погледна вътре. Двамата му подчинени стояха до него смутени.
Лъчите на следобедното слънце проникваха през прозорците на имението „Хадли“, но като че ли се стъписваха и не успяваха да придадат на мястото ведър вид. Всъщност заради тях носещите се из въздуха прашинки изпъкваха още повече. В светлината бавно, като оживели, се въртяха години на безстопанственост и разпад. Колкото по-навътре в къщата навлизаха тримата полицаи, толкова по-запуснато ставаше, а прахта, която се вдигаше изпод краката им и замъгляваше въздуха, нарастваше.
– Искам да се огледате и да ми кажете дали има нещо променено.
Тримата спряха на вратата. От касата на парцали висеше раздрана ограничителна лента. Гамаш вдигна една ивица. Беше скъсана и разтегната. Не беше отрязана чисто. Някой я беше драл с нокти.
Зад него Изабел Лакост дишаше тежко, сякаш едва си поема въздух. От другата страна на Гамаш полицай Лемио пристъпваше нервно от крак на крак.
Касата ограждаше сцената на убийството като рамка на картина. Масивните мебели, камината с тъмна полица, леглото с четирите дебели крака изглеждаха така, сякаш някой току-що се бе събудил и излязъл, макар че стаята не се използваше от години. Всички тези неща бяха потискащи, но естествени. Гамаш насочи поглед към неестественото.
Наредените в кръг столове. Солта. Четирите свещи. И последното допълнение. Птичката, паднала на една страна с леко разперени криле, сякаш поразена по време на полет. Крачетата ѝ бяха сгънати пред червените гърдички, очичките ѝ – широко отворени и безжизнени. Дали беше стояла на комина с братчетата и сестричетата си, вперила поглед към широкия свят и готова да полети? Дали другите, застанали на самия ръб, бяха полетели една по една? Но какво се беше случило с това дребосъче? Вместо да хвръкне, бе паднало. Винаги ли има някой, който не успява, който пада?