Гамаш коленичи и наклони глава, за да види по-добре птицата. Едри кристали сол изскърцаха под краката му.
– Да я прибера ли в плик за улики? – попита Лакост.
– Когато му дойде времето. Имате ли хипотеза?
Гамаш знаеше, че Лакост не е била тук сутринта, за да огледа местопрестъплението, а за да извърши тайния си ритуал.
– Птицата изглежда умряла от страх. Или само ми се струва така?
– На балкона имаме хранилка за птици – заяви Гамаш и се изправи. – При хубаво време пием сутрешното си кафе там. Всяка птичка, която кацне, изглежда, сякаш умира от страх.
– Е, вие с мадам Гамаш сте доста страшни хора – отбеляза Лакост.
– За нея съм сигурен – усмихна се началникът. – Направо се сковавам, като я видя.
– Горкият.
– За съжаление, не мисля, че можем да гадаем по изражението на мъртва птичка.
– Добре, че има чаени листенца и животински вътрешности.
– И мадам Гамаш така казва.
Усмивката на инспектора помръкна. Вгледа се в птицата, свита в краката му като тъмно петно на фона на бялата сол. Запита се какво ли е видяла с черните си празни очички.
Хейзъл Смит затвори годишника и оправи подвързията от изкуствена кожа. Притисна книгата до гърдите си, сякаш така можеше да запуши рана, да спре онова, което изтичаше от нея. Чувстваше го. Усещаше, че силите я напускат. Твърдата, ъгловата книга се заби в меката ѝ гръд. Притисна я още по-силно – вече не просто я прегръщаше, а се беше вкопчила в нея, сякаш искаше да вкара в сърцето си това свидетелство за младежките им мечти. Физическата болка носеше облекчение и дори ѝ се прииска ъглите на книгата да бяха толкова остри, че наистина да наранят плътта ѝ. Това беше болка, която Хейзъл разбираше. Другата бе ужасяваща. Беше черна, празна и завинаги.
Колко още можеше да живее без Мадлен?
Тепърва започваше да осъзнава целия ужас на загубата.
С Мад животът ѝ бе пълен с доброта и грижа. С нея Хейзъл беше друг човек. Безгрижна, спокойна, весела. Не се боеше да изказва мнението си. Дръзваше да има такова. А Мадлен я изслушваше. Не винаги се съгласяваше с нея, но поне я изслушваше. Погледнато отстрани, вероятно изглеждаше, че водят незабележителен, дори скучен живот. Но отвътре бе истински калейдоскоп.
Хейзъл бавно се беше влюбила в Мадлен. Не физически. Нямаше желание да спи с нея, дори да я целуне. Макар че понякога вечер, когато Мад седеше на дивана и четеше книга, а тя плетеше на креслото, Хейзъл си представяше как става, отива при приятелката си и притиска главата ѝ до гърдите си. Точно където държеше годишника сега. Погали книгата и си представи, че на нейно място е прекрасната глава на Мадлен.
– Мадам Смит – прекъсна мислите ѝ Бовоар.
Главата, опряна на гърдите ѝ, стана твърда и студена. Превърна се в книга. Къщата стана студена и празна. Хейзъл за пореден път изгуби Мадлен.
– Може ли да погледна този годишник? – Детективът протегна колебливо ръка.
Преди малко Ивет Никол бе видяла книгата в хола и я взе в кухнята, но не очакваше реакцията на Хейзъл. Реакция, която никой не можеше да очаква.
– Това е мое! Дайте ми го! – изръмжа скърбящата жена. Приближи се към Никол толкова заплашително, че младата полицайка веднага ѝ даде годишника. Хейзъл го взе, седна и го притисна до гърдите си. За първи път от пристигането им насам млъкна.
– Може ли? – повтори Бовоар и посегна.
Хейзъл като че ли не разбра. Погледна го, сякаш инспекторът се канеше да откъсне ръката ѝ. След няколко секунди пусна книгата.
– От годината на завършването ни е – обясни, като се наведе към него и разлисти годишника. – Това е Мадлен.
Посочи едно усмихнато, щастливо момиче. Под снимката пишеше: Мадлен Ганьон. Най-вероятно бъдеща обитателка на „Танге“.
– Това е шега. – „Танге“ беше женският затвор в Квебек. – Всички знаеха, че Мад ще преуспее. И постоянно се шегуваха с нея.
Жан Ги Бовоар бе готов да повярва, че Хейзъл наистина го мисли, но знаеше, че във всяка шега има частица истина. Дали съученичките на Мадлен бяха видели и друго в нея?
– Имате ли нещо против да го вземем? Ще ви го върнем после.
Хейзъл очевидно имаше против, но поклати глава.
Годишникът напомни на Бовоар за друго. Нещо, което Гамаш му бе заръчал да попита.
– Какво знаете за Сара Бинкс?
От изражението ѝ пролича, че въпросът ѝ звучи като безсмислица. Дрън-дрън.
– Главен инспектор Гамаш е намерил книга, озаглавена „Сара Бинкс“, в нощното шкафче на Мадлен.
– Наистина ли? Странно. Не съм чувала това заглавие. Да не би да е...
– Порнографско романче? Не мисля. Главният инспектор много се смя, докато я четеше.