На брега въодушевените малчугани бяха увити веднага в сухи, затоплени на слънцето кърпи, но докато разтриваше децата с големите си, силни ръце, Гамаш се запита дали е допуснал грешка, като накара Ани да пробва заедно с Даниел. Не защото дъщеря му можеше да не успее, а точно защото успя. Когато прегърна сина си, отначало усети лека съпротива, но след няколко минути момчето най-сетне се укроти и прие да бъде прегърнато, утешено и поздравено.
Макар че беше едър и силен, Даниел бе крехка душа. Нуждаеше се от подкрепа. И все още беше така.
Като погледна Лакост и Лемио, Гамаш остана със същото впечатление. Но кой от двамата беше силният и кой имаше нужда от подкрепа? И имаше ли значение изобщо? Вярваше в тях така, както и в децата си.
– Имате ли нужда от помощ? – попита Лакост, готова да се захване с ужасната задача вместо него, ако той пожелае.
– Имате достатъчно работа, благодаря. След като свършите, върнете се в щаба. Дано съдебният лекар вече да е изпратил доклада си.
След тези думи главният инспектор изчезна в тъмния коридор, сякаш къщата го погълна.
Лакост остана сама. С Лемио. Харесваше колегата си. Беше млад и мотивиран. Двамата никога не се съревноваваха за надмощие. Удоволствие бе да се работи с него. За разлика от Никол, която бе истинско бедствие. Самодоволна, намръщена, самомнителна. Лакост се безпокоеше защо главният инспектор я държи в екипа. Веднъж я беше уволнил, но после, когато началството отново я изпрати в отдел „Убийства“, Гамаш просто се предаде. Без бой.
Сега тя пак беше при тях. Гамаш можеше да я прикрепи към разследване в някое забутано село. Можеше да ѝ възложи административна работа в управлението. Но вместо това я вземаше за най-сложните случаи. Със себе си.
Всичко става с причина, казваше шефът ѝ. Всичко. И Лакост бе сигурна, че и за това си има причина. Много искаше да знае каква.
– Как върви? – попита я Лемио.
– Почти свърших. А ти?
– Имам да свърша още няколко неща. Можеш да тръгваш.
– Не, ще те изчакам. – Лакост не искаше да оставя колегата си сам на това ужасно място.
Телефонът на Лемио вибрираше от пет минути и той нямаше търпение да вдигне. Защо Лакост не искаше да си тръгва?
– Защо?
– Не го ли усещаш?
Младият полицай знаеше, че трябва поне да се преструва, че се чувства неловко, но истината бе, че имението „Хадли“ не му влияеше по никакъв начин. Виждаше обаче, че другите – дори Гамаш (а може би най-вече той) – реагират странно.
– Сякаш освен нас тук има още нещо – продължи Лакост. – Сякаш нещо ни гледа.
Двамата застанаха неподвижно. Свръхнапрегната, Лакост се ослушваше за всяко изскърцване и тракане, а Лемио се бе съсредоточил изцяло върху вибриращия телефон в джоба си.
– Внимавай – предупреди я. – Ще си докараш някой инфаркт от уплаха.
– Убиецът е направил добър избор. Това място може да уплаши и самия дявол.
– Слушай, имаш достатъчно работа в щаба. Аз ще се справя и сам тук. Наистина.
– Наистина ли? – попита Лакост, сякаш не искаше да повярва.
„Тръгвай!“ – искаше му се да изкрещи Лемио.
– Да, наистина. Прекалено глупав съм, за да ме е страх – усмихна се Лемио. – Не мисля, че дяволът напада глупави хора.
– Аз пък мисля, че напада само тях – възрази Лакост. Искаше ѝ се да не говорят за дявола точно в имението „Хадли“. – Е, добре, до скоро. Телефонът нали е у теб? За всеки случай...
– „За всеки случай“ – подразни я Лемио и се опита да я избута по-бързо към вратата. – Да, у мен е.
Изабел Лакост излезе в тъмния коридор, който бе покрит с износен килим и миришеше на мухъл и гнило. Изчака Лемио да се обърне с гръб и хукна към стълбите, като едва не се препъна надолу, после изскочи навън през входната врата като изплюта от мрачна утроба.
– Знаехте ли, че Мадлен Фавро е имала рак на гърдата? – попита Бовоар.
– Разбира се – изненадано отговори Хейзъл.
– Но не ни казахте.
– Сигурно съм забравила. Никога не съм я възприемала като жената с рак на гърдата, нито пък тя се определяше така. Почти не говорехме за болестта ѝ. Преодоля я и продължи напред.