– За нея сигурно е било шок, когато е научила. Била е около четирийсетте.
– Така беше. Изглежда, че все по-млади жени страдат от заболяването. Но когато е научила диагнозата, не поддържахме връзка. Обади ми се по време на лечението. Предполагам, че се случва често. Старите приятели изведнъж стават отново важни. Не се бяхме чували от гимназията, но тя неочаквано ми телефонира един ден и дойде. Чувството беше, сякаш сме се разделили вчера. Тя бе изнемощяла от химиотерапията, но прекрасна както винаги. Изглеждаше като на осемнайсет, само че без коса, което я правеше още по-красива. Странно беше. Понякога се питам дали химиотерапията пренася хората в друг свят. Изглеждат толкова спокойни. Лицата им стават гладки, очите им заблестяват. Мадлен буквално грееше.
– Но не излъчваше радиация, нали? – вметна Никол.
– Полицай Никол! – изрева Бовоар. Напипа в джоба си камъка, който бе намерил край реката. Идеше му да хване Ивет Никол и да я бие по главата, докато счупи черепа ѝ и размаже малкия ѝ недоразвит мозък. И да остави камъка на мястото му. Кой щеше да забележи разликата? – Това беше неуместно.
– Пошегувах се.
– Дебелашка шега. Трябва да се съобразявате. Извинете се веднага!
Никол погледна хладно Хейзъл:
– Извинете.
– Няма проблем.
Никол знаеше, че е стигнала твърде далеч. Но така бе инструктирана. Да смущава, да дразни, да разконцентрира екипа – това бе задачата ѝ.
Беше готова да го направи в името на полицията. Щеше да го стори заради шефа си, когото едновременно обожаваше и мразеше. И щом погледна красивото лице на инспектор Бовоар, почервеняло и разярено, се убеди, че се е справила добре.
– Мадлен се върна в Монреал и завърши химиотерапията – продължи Хейзъл след неловка пауза. – Но после идваше всеки уикенд. Не беше щастлива с мъжа си. Нямаха деца.
– Защо не е била щастлива?
– Каза, че просто са се отчуждили. А и мислеше, че мъжът ѝ не понася да живее с преуспяваща съпруга. Тя се справяше добре с всичко, което подхване. Винаги. Такава беше моята Мадлен.
Хейзъл погледна Бовоар като горда майка. Инспекторът си каза, че би могла да е добра майка. Добра и любяща. Подкрепяща. И все пак точно тя бе отгледала разглезеното момиче горе. Някои деца просто са неблагодарни.
– Сигурно е трудно – вметна Хейзъл.
– Кое? – сепна се Бовоар, вглъбен в собствените си мисли.
– Да живееш с човек, който винаги преуспява. Особено ако ти самият не си уверен в себе си. Мисля, че мъжът на Мад е бил неуверен. Вие как смятате?
– Знаете ли къде можем да го открием?
– Все още е в Монреал. Името му е Франсоа Фавро. Приятен човек. Виждали сме се няколко пъти. Мога да ви дам адреса и телефона му, ако искате.
Хейзъл стана и отиде до раклата. Разрови горното чекмедже с гръб към полицаите.
– Защо отидохте на втория сеанс, мадам Смит?
– Мадлен ме покани – отговори Хейзъл, докато разместваше някакви листове.
– На първия също ви е поканила, но вие не сте отишли. Защо на втория?
– А, намерих го. – Хейзъл се върна и подаде на Бовоар бележник, който той връчи на Никол. – Какво питахте, инспекторе?
– За втория сеанс, мадам.
– А, да. Ами, доколкото си спомням, имаше комбинация от фактори. Първо, Мадлен, изглежда, се беше забавлявала на първия. Каза, че било глупаво, малко като в увеселителен парк. Сещате се, както някога ходехме да се спускаме с влакчето и в къщата на ужасите, за да се плашим. Прозвуча ми забавно и дори съжалих, че съм пропуснала първия сеанс.
– А Софи?
– Тя беше „за“ от самото начало. Малко развлечение в нашето „скучно село“, както се изрази. Цял ден чакаше с нетърпение да дойде моментът.
Развълнуваното лице на Хейзъл бавно помръкна. Бовоар почти успя да проследи по изражението ѝ как спомените от фаталната нощ преминават през съзнанието ѝ, докато образът на живата Мадлен се смени с този на мъртвата.
– Кой би могъл да има мотив да я убие – попита Бовоар.
– Никой.
– Някой е имал.
Инспекторът се опита да придаде на заключението си възможно по-меко звучене, както би сторил Гамаш, но то прозвуча като обвинение дори в собствените му уши.
Хейзъл грациозно размаха ръце пред себе си, сякаш дирижираше или внимателно улавяше думите във въздуха:
– Мадлен беше слънчев човек. Когато влезеше в нечий живот, донасяше светлина в него. И не го правеше нарочно. – Посочи към полка от тенджери. – Аз тичам насам-натам и помагам на хората, без да са ме молили. И знам, че понякога е дразнещо. Мадлен караше другите да се чувстват по-добре, като просто им обръщаше внимание. Трудно е да се обясни.