„И все пак ти си жива, а тя е мъртва“ – помисли си Бовоар.
– Предполагаме, че Мадлен е поела ефедрина по време на вечерята. Оплаквала ли се е от храната?
Хейзъл се замисли, но поклати глава.
– Изобщо оплаквала ли се е от нещо в онази нощ?
– Не. Изглеждаше щастлива.
– Разбрах, че е излизала с мосю Беливо. Какво мислите за него?
– О, харесвам го. С жена му бяхме приятелки. Тя почина преди близо две години. После двете с Мадлен едва ли не го осиновихме. Смъртта на Жинет го съсипа.
– Но май лесно я е преодолял.
– Да, да, така изглежда – съгласи се Хейзъл с малко по-голяма готовност от необходимото.
Бовоар се запита какво се крие зад нейното малко, спокойно и тъжно лице. Какво ли бе истинското мнение на Хейзъл Смит за мосю Беливо?
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМА
Гамаш обикаляше кухнята на имението „Хадли“ и си пееше. Тананикането не беше нито достатъчно силно, за да уплаши духовете, нито достатъчно мелодично, за да го успокои. Но беше човешко и естествено и му правеше компания.
Главният инспектор излезе от кухнята и от зоната си на комфорт. Застана пред затворена врата. Като човек, разследващ убийства, винаги се боеше от затворени врати, както в буквалния, така и в преносния смисъл, макар да знаеше, че отговорите обикновено се крият точно зад тях.
Но понякога отзад дебнеше нещо друго. Нещо старо и гнило, изкривено от времето и нуждата.
Гамаш знаеше, че хората са като къщи. Весели и лъчезарни или пък мрачни. Някои бяха хубави отвън и окаяни отвътре. А понякога домовете с най-непривлекателна външност се оказваха топли и уютни.
Знаеше също, че първите няколко стаи са за показ. За да види истинската същност на жилището, трябваше да навлезе по-навътре. Накрая неизбежно попадаше в последната стая – онази, която държим заключена с резета и решетки дори от самите себе си. Най-вече от себе си.
Тъкмо тази стая Гамаш търсеше при всяко разследване. Там се пазеха тайните. Там чакаха чудовищата.
– Какво чакаш, та не се обаждаш? – прозвуча гневният глас на Мишел Бребьоф. Комисарят не обичаше да чака, още по-малко някакъв си нисш служител, който не му вдига. – Не се ли сети, че съм аз?
– Знаех, че сте вие, но не можех да вдигна. Зает бях.
Робер Лемио вече не звучеше угоднически. От последния им разговор в кабинета на комисаря нещо се беше променило. Силите някак се бяха разместили и Бребьоф не можеше да разбере как. Нито защо. И не знаеше какво да прави.
– Да не се повтаря. – Каза го като предупреждение, но прозвуча кисело и капризно. Лемио затвърди позицията си, като не коментира. – Къде си сега? – попита комисарят.
– В имението „Хадли“. Гамаш претърсва останалата част на къщата, а аз съм в стаята на убийството.
– Близко ли е до разрешаване на случая?
– Шегувате ли се? Допреди минути говореше с умрели пилци. Главният инспектор е много далеч от разплитане на случая.
– А ти?
– Какво аз?
– Разкри ли кой е убил жената?
– Това не ми влиза в работата, забравихте ли?
Главен комисар Бребьоф забеляза, че що се отнася до това кой командва, Лемио е изоставил всички преструвки. Дори бе спрял да използва уважителното „господин комисар“. Любезният, мек, амбициозен, но глупавичък млад полицай се бе превърнал в нещо съвсем друго.
– Как се справя полицай Никол?
– Пълна катастрофа. Не знам защо искахте да участва.
– Има причина.
Бребьоф бавно отпусна раменете си, които несъзнателно бе свил почти до ушите. Имаше поне една тайна от Лемио. Ивет Никол.
– Чуйте, трябва да ми кажете защо е тук – настоя младият мъж. След кратка пауза добави: – господин комисар.
Бребьоф се усмихна самодоволно. Жива и здрава да е полицай Никол. Окаяната, неориентирана полицай Никол.
– Главният инспектор видя ли вестника?
Последва кратка пауза, докато Лемио превключи от темата за Ивет Никол.
– Да. Говори за статията на обяд.
– И?
– Не изглеждаше притеснен. Дори се засмя.
„Засмял се е – помисли си Бребьоф. – Подложен е на директна, лична атака, а му е смешно.“
– Няма проблем. Очаквах го.
Наистина го очакваше. Но се надяваше на друго. В мечтите си виждаше познатото лице смаяно и наранено. Дори си беше представял как Гамаш се обажда на най-добрия си приятел за подкрепа и съвет. И какъв съвет само бе готов да му даде Мишел Бребьоф! „Не им позволявай да те победят, Арман. Съсредоточи се върху разследването и остави останалото на мен.“
Гамаш щеше да се успокои, уверен, че най-добрият му приятел ще го защити. Щеше да насочи цялото си внимание върху разкриването на убиеца и нямаше да види какво се промъква зад гърба му. От дългата, тъмна сянка, която сам бе създал.