Облече якето си, излезе и тръгна към каменния мост, който водеше към Трите бора. Лакост обаче се подвоуми.
– Имаш ли против да отидем натам – подхвърли и кимна в противоположната посока.
Бовоар погледна натам и видя приятна наглед алея, която криволичеше навътре в гората. Старите дървета надвесваха клони над нея и почти се докосваха. През лятото там щеше да е дълбока сянка, но сега, рано напролет, клоните бяха едва напъпили, сякаш покрити със зелени станиолчета, и слънчевите лъчи лесно проникваха през тях. Двамата мълчаливо навлязоха в свят на ухания и птичи песни. Бовоар си спомни твърдението на Жил Сандон. Дърветата говорели. И може би понякога пеели.
Лакост най-сетне се увери, че никой не може да ги чуе. Най-вече Никол.
– Разкажи ми за случая „Арно“.
Гамаш се взря в тихото тъмно помещение. Беше слизал веднъж в мазето. Отворил бе същата тази врата в разгара на свирепа буря, в мрака, с отчаяна надежда да открие една отвлечена жена. И бе стъпил в празното пространство. Като в сбъдващ се кошмар. Прекрачи прага и изпадна в нищото. Нямаше лампа, нямаше стълби.
Падна. И повлече другите със себе си. Стовариха се долу като потрошена, кървава купчина.
Имението „Хадли“ се защитаваше. Изглежда, къщата търпеше дребни смущения с мрачно благоволение. Но ставаше все по-злонамерена, колкото по-дълбоко в нея навлизаш. Инстинктивно Гамаш бръкна в джоба на панталона си, но не напипа нищо.
Спомни си, че Библията е в джоба на якето му, и малко му олекна. Въпреки че не ходеше на църква, познаваше силата на вярата. И на символите. Сега обаче се замисли и за другата книга, която бе намерил и бе взел от местопрестъплението, и моментното спокойствие отново го напусна. Сякаш се изтръгна от него и се сгромоляса в празното пространство отпред.
Освети с фенерчето надолу. Вече имаше стълби. Предпазливо постави крак на първото стъпало и провери дали ще издържи тежестта му. Пое си дълбоко въздух и тръгна надолу.
– Моля? – възкликна Бовоар.
– Трябва да разбера всичко за случая „Арно“.
– Защо?
Жан Ги спря по средата на алеята и се обърна. Лакост го погледна решително.
– Не съм глупава. Виждам, че става нещо, и искам да знам какво.
– Сигурно си следила новините по телевизията и във вестниците.
– Да. И в полицейския колеж всички говореха за случая „Арно“.
Бовоар се върна мислено към онова ужасно време, когато полицията се тресеше от скандала. Когато лоялната и единна организация започна война сама със себе си. Свои стреляха по свои. Беше ужасно. Всеки полицай знаеше, че силата на службата е в лоялността. Животът им зависеше от нея. Но случаят „Арно“ промени всичко.
От едната страна стояха комисар Арно и двамата му съучастници, обвинени в убийство. От другата – главен инспектор Гамаш. Да се каже, че полицията се раздели на два лагера, би било грешно. Всеки служител, когото Бовоар познаваше, се отвращаваше от Арно. Но и мнозина не одобряваха стореното от Гамаш.
– Значи знаеш всичко – каза ѝ.
– Не зная всичко, много добре ти е известно. Какво става? Защо ме държите в неведение? Знам, че нещо се случва. Случаят „Арно“ не е приключен, нали?
Бовоар се обърна, тръгна бавно по пътя и навлезе по-навътре в гората.
– Какво става? – изкрещя след него Лакост.
Но Жан Ги не ѝ отговори. Събра ръце зад гърба си и продължи да върви бавно и да размишлява.
Дали да ѝ каже всичко? Как щеше да реагира Гамаш? Имаше ли значение изобщо? Началникът не винаги беше прав.
Спря и погледна назад. Изабел Лакост стоеше упорито по средата на пътя. Бовоар ѝ даде знак и когато тя се приближи, му каза:
– Разкажи ми какво знаеш.
Това просто изречение го изненада. Свикнал бе да го чува от Гамаш.
– Знам, че Пиер Арно е бил комисар в квебекската полиция.
– Да, най-главният от всички комисари. Беше се издигнал от „Наркотици“ в „Тежки престъпления“.
– Но с него се случило нещо – вметна Лакост. – Станал жесток, циничен. Често се случва, знам. Но при Арно е имало и друго.
– Искаш ли неофициалната версия?
Изабел кимна.
– Арно беше обаятелна личност. Хората го харесваха, дори го обичаха. Срещал съм го няколко пъти и също го усетих. Беше висок, суров мъж. Изглеждаше така, сякаш е способен да пребори мечка с голи ръце. И беше умен. Умът му бе като бръснач.
– Това, което всеки мъж иска да види в огледалото.
– Именно. Караше подчинените си да се чувстват силни, избрани. Могъщи.