– Тръгнах да ви търся, господин главен инспектор. И чух нещо. Гласове. Знаех, че няма с кого да приказвате, затова помислих, че има други хора. Може би онзи, който е скъсал ограничителната лента. Реших, че може да имате нужда от помощ. Но – Лемио сведе глава – нямам извинение. Можех да ви застрелям. Искате ли револвера ми?
– Искам истината. Не ме лъжи, момче.
– Не ви лъжа, господин главен инспектор, наистина. Знам, че звучи жалко, но се уплаших.
Гамаш мълчеше. „Нима този път номерът няма да мине?“ – запита се Лемио.
– Ох, голям съм некадърник! Първо тая работа с ефедрина, сега това...
– Беше грешка – изрече Гамаш малко по-меко.
Лемио пак спечели. Какво бе казал Бребьоф? „Всеки харесва разкаяли се грешници, а най-много от всички – Гамаш. Той вярва, че може да спаси давещите се. Твоята работа е да се давиш.“
Лемио успешно играеше ролята си. Умишлено бе оставил отворени страници за ефедрина на компютъра на Габри, за да го хванат и да му простят. Сега отново се остави да го хванат. Да вади оръжието си, бе голяма глупост, но все пак съумя да превърне грешката в предимство. И Гамаш, жалкият слаб Гамаш, пак му прости. Това бе най-големият наркотик за главния инспектор – слабостта. Той обожаваше да прощава.
– Намерихте ли нещо, господин главен инспектор?
– Не. Къщата не е готова да ни разкрие тайните си.
– Тайни? Къщата има тайни?
– Къщите са като хората, полицай Лемио. Имат тайни. Ще ти кажа нещо, което съм научил. – Гамаш понижи глас толкова, че младият полицай трябваше да напрегне слух, за да го чуе. – Знаеш ли кое ни съсипва?
Младежът поклати глава. Тогава в мрака и тишината чу отговора:
– Собствените ни тайни ни съсипват.
В този момент зад него леко изскърцване проряза тишината.
ГЛАВА ТРИЙСЕТА
– После какво се случи? – попита Лакост.
Вече се връщаха към щаба. Излезли бяха изпод короните на дърветата и виждаха растящия буреносен облак. Вече заемаше една четвърт от небето. Напредваше бавно, но неумолимо.
– Pardon? – каза Бовоар, разсеян от облака.
– Главният инспектор. Имал е доказателства срещу Арно и другите. Какво е направил с тях?
– Не знам.
– О, я стига. Трябва да знаеш. Разказал ти е всичко друго. Историята на индианката не беше разкрита в съда.
– Не. Решили да я запазят в тайна, за да не пострада. Не трябва да казваш на никого.
Лакост понечи да възрази, че всеки, който би поискал да навреди на индианката, вече е зад решетките, но си спомни статията от сутрешния вестник. Явно все още имаше засегнати.
– Няма да казвам.
Бовоар кимна и продължи по пътя.
– Има още нещо – настоя Лакост, като го настигна. – Какво е то?
– Ивет Никол.
– Какво за нея?
Бовоар знаеше, че е отишъл твърде далеч. Предупреди се да спре. Но думите сами се изплъзнаха от устата му в отчаян опит да намери съмишленик, да срещне разбиране.
– Изпратена е от комисар Франкьор да шпионира главния инспектор.
Самите думи сякаш воняха.
– Merde! – възкликна Лакост.
– Merde – съгласи се Бовоар.
– Не, буквално. Лайно.
Лакост посочи земята. И наистина, отстрани на пътя имаше огромно, изпускащо пара изпражнение.
– Боже, отврат! – Бовоар вдигна крак. Меката италианска кожа на обувката бе омазана с мека, смрадлива субстанция. – Собствениците на кучета не са ли длъжни да чистят след любимците си?
Опита се да се избърше в пътната настилка, но я омаза и с кал освен с лайна.
– Не е кучешко лайно – обади се авторитетен глас.
Полицаите се огледаха, но не видяха никого. Бовоар надникна в гората. Нима някое от дърветата бе спряло да пее, за да им проговори? Нима първите думи, които чуваше от дърво в живота си, бяха „Не е кучешко лайно“? Обърна се и видя към тях да се приближават Питър и Клара Мороу. „Явно не“ – отговори си и се запита колко време са били там двамата и какво са чули.
Питър огледа внимателно изпражнението. „Само селянин може да се впечатлява толкова от лайна – помисли си Бовоар. – Селянин или родител.“
– Мечка – заяви Питър и се изправи.
– Ама ние минахме оттук преди няколко минути. Искате да кажете, че мечката е била зад нас?
„Нещо се опитват да ни бъзикат ли?“ – запита се полицаят. Но Клара и мъжът ѝ бяха абсолютно сериозни. Питър Мороу държеше навит на руло вестник.
– Главният инспектор наблизо ли е?
– Не, съжалявам. Мога ли да ви помогна?
– Рано или късно ще го прочете – каза Клара на Питър.
Питър кимна и подаде вестника на Бовоар.
– Прочетохме го сутринта – заяви инспекторът и му го върна.