– Погледнете по-добре.
Бовоар въздъхна и отвори вестника. Беше „Журнал де ну“, а не „Журне“, както бе очаквал. А на централно място имаше снимка на главния инспектор със сина му Даниел. Намираха се в каменна сграда. Приличаше на гробница. И Гамаш подаваше плик на Даниел. Под снимката пишеше: „Арман Гамаш дава плик на непознат мъж.“
Бовоар прегледа набързо статията, после се наложи да я прочете още веднъж, вече по-бавно. Беше толкова разстроен, че едва осмисляше написаното. Думите се размиваха, потъваха, давеха се в преливащия му гняв. Накрая Бовоар свали задъхан вестника и в този момент видя Гамаш да минава по моста с Робер Лемио. Погледите им се срещнаха и главният инспектор се усмихна радушно, но когато видя вестника в ръцете на по-младия си колега, усмивката му помръкна.
– Bonjour. – Гамаш се ръкува с Питър и леко се поклони на Клара. – Виждам, че сте прочели последните новини. – Кимна към вестника в ръцете на колегата си.
– А вие? – попита Бовоар.
– Не, но Рен-Мари ми го прочете по телефона.
– Какво ще правите сега? – Бовоар изрече думите, сякаш околните ги нямаше и единственото, което съществуваше, бяха главният инспектор и растящият буреносен облак зад него.
– Ще изчакам. – Гамаш кимна на другите и тръгна към щаба.
– Чакайте! – извика Бовоар и хукна след него. Препречи пътя на Гамаш на вратата. – Не можете да позволите да говорят такива неща за вас. Това е клевета. Най-меко казано. Боже мой, мадам Гамаш всичко ли ви прочете? Чуйте това! – Отвори вестника и зачете: – Квебекската полиция дължи на гражданите обяснение. Как един корумпиран служител все още е на работа? И то на влиятелен пост? По време на процеса „Арно“ стана ясно, че главен инспектор Гамаш също е бил замесен и е имал лични сметки за уреждане с началника си. Сега обаче, изглежда, самият той е влязъл в схемата. Кой е мъжът, на когото подава плика, какво има в него и за каква услуга му плаща?
Бовоар смачка вестника и погледна Гамаш в очите.
– Това е синът ви. Давате плика на Даниел. Нямат никакво основание да пишат такива клевети. Хайде, вземете телефона и се обадете в редакцията. Обяснете какво правите на снимката.
– Защо? – попита спокойно Гамаш. В очите му не личеше гняв. – За да измислят още лъжи? За да им покажа, че са ме засегнали? Не, Жан Ги. Фактът, че мога да опровергая обвиненията, не означава, че трябва да го сторя. Имай ми доверие.
– Все това повтаряте, сякаш е нужно да ми напомняте да ви вярвам. – Бовоар вече не се интересуваше кой може да ги чуе. – Колко пъти трябва да докажа лоялността си, преди да спрете да казвате „имай ми доверие“?
– Извинявай. – За първи път Гамаш видимо се смути. – Прав си. Не се съмнявам в теб, Жан Ги. Никога не съм се съмнявал. Имам ти доверие.
– И аз на вас – увери го Бовоар вече с по-спокоен глас.
За момент си представи, че Гамаш заменя тези думи с други, но знаеше, че и „Имам ти доверие“ е достатъчно. Погледна едрия мъж до себе си и осъзна, че той все още не е стъпил накриво. И не по неговите италиански обувки имаше размазано изпражнение.
– Правете каквото трябва. Аз съм зад вас.
– Благодаря ти, Жан-Ги. Сега трябва да се обадя на Даниел. В Париж става късно.
– Началник – намеси се Лакост, когато прецени, че е уместно. – Патоложката иска да поговори с вас. Каза, че ще ви чака в бистрото в пет.
Гамаш погледна часовника си.
– Открихте ли нещо в стаята, което би могло да обясни влизането с взлом?
– Не. А вие?
Какво да ѝ отговори? Че е открил скръб, страх и истина? „Собствените ни тайни ни съсипват“ – беше казал на Лемио. Гамаш бе излязъл от онова прокълнато мазе, обременен с нова тайна.
Жил Сандон прегърна един крак и започна да го гали. Мъчително бавно движеше грубата си ръка нагоре-надолу. При всяко движение преместваше дланта си по-нагоре, докато накрая достигна края на крака.
– Толкова си гладък – каза му, духна върху него и изтръска няколко микроскопични частици. – Чакай да те намажа. С прекрасно тунгово масло.
– С кого говориш?
Одил се опря на касата на вратата. Течността се завъртя в чашата ѝ; работилницата на Жил пред очите ѝ – също. Обикновено трансформираше гнева си във вино и го поглъщаше, но в последно време този трик не вършеше работа.
Жил вдигна очи стреснат, сякаш са го хванали да прави нещо унизително и сексуално. Износеното парче шкурка падна на пода. Мъжът подуши виното. Часът бе пет. Може и да не беше чак толкова лошо. Много хора пийват в пет. Все пак всеки знае прочутата квебекска традиция cinq à sept – „от пет до седем“.