– Симпатично семейство – отбеляза Гамаш и седна до Харис на пейката.
– Вижте какво открих.
Доктор Харис разтвори ръката си и там, върху дланта ѝ, Гамаш видя мъничко яйце. Беше синьо като яйце на червеношийка, но не съвсем. Имаше също зелени и розови шарки, толкова сложни и деликатни, че се наложи инспекторът да си сложи очилата, за да ги оцени напълно.
– Къде, за бога, го намерихте?
– Тук, под пейката. Представяте ли си? Мисля, че е дървено.
Подаде му яйцето. Гамаш го вдигна на височината на лицето си и се втренчи в него така съсредоточено, че очите му се кръстосаха.
– Красиво е. Интересно откъде се е взело.
Доктор Харис поклати глава:
– Невероятно място. Как ще обясните съществуването на село като Трите бора, където поетеси разхождат патета, а произведения на изкуството падат от небето?
При споменаването на небето и двамата се взряха в буреносния облак, затулил почти наполовина небосклона.
– Не очаквам да срещна някой рембранд, като гледам това – отбеляза Гамаш.
– Рембранд – не. По-скоро някой абстрактен художник, не толкова класически.
Детективът се засмя. Харесваше доктор Харис.
– Горката Рут. Представете си, преди малко ми се усмихна.
– Усмихна ли се? Нали не мислите, че скоро ще умре?
– Тя не. Но онова мъниче вероятно да.
Доктор Харис посочи по-малкото пате, което едва се провираше през тревата към езерото. Двамата с Гамаш продължиха да наблюдават поетесата, която се върна при изоставащото мъниче и тръгна много бавно редом с него. Закуцукаха заедно като майка и дете.
– От какво е умряла Мадлен Фавро, докторе?
– От ефедрина. В организма ѝ имаше доза, пет-шест пъти по-висока от препоръчителната.
Гамаш кимна:
– Това пишеше и в доклада от токсикологията. Възможно ли е да го е поела по време на вечерята?
– Би трябвало. Ефедринът действа доста бързо. И не мисля, че е било трудно да го сипят незабелязано в храната ѝ.
– Има обаче и друга причина, нали? Не всеки, предозирал с ефедрин, умира с изражение на ужас на лицето си.
– Така е. Искате ли да знаете какво всъщност я е убило?
Гамаш кимна.
Шарън Харис погледна силното му, спокойно лице и кимна към хълма.
– Ето това я е убило. Имението „Хадли“.
– Стига, докторе. Къщите не убиват – опита се да прозвучи убедително Гамаш.
– Къщите може би не, но страхът убива. Вярвате ли в духове? – Инспекторът не отговори и тя продължи: – Аз съм лекар, учен, но съм влизала в къщи, които ме плашат до смърт. Канили са ме на гости на съвсем прилични места, дори в нови къщи. И пак съм изпитвала страх. Усещала съм присъствие.
Поколеба се. Дали да му разкаже всичко? Дали да признае? Знаеше, че трябва да го направи. За да помогне за откриването на убиеца, трябваше да сподели тайната си. Знаеше също, че никога не би признала тези неща пред друг полицай.
– Вие вярвате ли в къщи с духове? – попита Гамаш.
Доктор Харис изведнъж стана отново на единайсет. Пак се промъкваше през боровата гора към къщата на Трембли: погребана в пущинака, изоставена, тъмна, зловеща.
– Преди години там са убили някого – прошепна приятелката ѝ. – Момче. Било е удушено и наръгано с нож.
Чувала беше, че е било пребито до смърт от чичо си, но други твърдяха, че е умряло от глад.
Духът му обаче се върнал и още бил в къщата. Чакал. Чакал да обладае тялото на друго дете. За да се възроди и да отмъсти за смъртта си.
Промъкнаха се на метри от къщата на Трембли. Беше нощ и тъмната гора ги заобикаляше отвсякъде. Всичко, което изглеждаше познато и успокояващо през деня, сега беше зловещо. Чу се пращене на клонки като приближаващи стъпки, после нещо изскърца и малката Шарън Харис побягна. Тичаше през гората, препъваше се, клоните деряха лицето ѝ, а зад гърба ѝ се чуваше задъхано дишане. Дали бе на приятелката, която тя изостави? Или мъртвото момче се опитваше да я хване? Почти усети как то я сграбчва за раменете със студените си ръце и се опитва да изтръгне живота от тялото ѝ.
Колкото повече бягаше, толкова по-голям ставаше ужасът ѝ. Накрая изскочи от дърветата. Разплакана, уплашена до смърт и сама.
Дори сега, когато се взреше в огледалото, различаваше миниатюрните белези, оставени от клоните и от собствения ѝ страх. И си спомняше онази нощ, в която бе изоставила приятелката си да бъде погубена от духовете вместо нея. Разбира се, другото момиче изскочи от гората секунди след нея също разплакано. И двете разбраха, че мъртвото момче все пак е откраднало нещо от тях. Приятелското им доверие.