– Току-що. Не беше видяла статията. В момента говори с Дейвид. Не е вярно, разбира се.
– Ти какво, да не помисли, че ще повярвам? Разбира се, че е клевета. И двамата знаем, че Ани никога не би имала извънбрачна връзка. Арман, нещата стават опасни. Някой може да повярва на тези лъжи. Може би трябва да дадеш обяснение.
– На теб ли?
– Не на мен. На журналистите. Онази първа снимка, на която се вижда, че говориш с Даниел. Защо не се обадиш на редактора да изясниш нещата? Сигурен съм, че имаш обяснение за плика. Какво имаше в него всъщност?
– Онзи, който дадох на Даниел ли? Нищо важно.
Последва пауза. След малко Бребьоф отново заговори със сериозен тон:
– Арман, вътре воал ли имаше?
– Как позна, Мишел? – засмя се Гамаш – Точно това имаше. Стар семеен воал от баба ми.
Бребьоф също се изсмя, но отново стана сериозен:
– Ако не спреш тези инсинуации, ще станат още повече. Свикай пресконференция, кажи на всички, че Даниел ти е син. Кажи им какво е имало в плика. Кажи им за Ани. Какво ще ти навреди?
Какво щяло да навреди.
– Клеветите никога няма да спрат, Мишел. Много добре знаеш. Това е чудовище с безброй глави. Отсечеш ли една, израстват нови, по-силни и по-свирепи. Ако отговоря, ще им покажа, че са ме уязвили. Няма да го направя. Нито ще се оттегля.
– Говориш като дете.
– Децата понякога са мъдри.
– Децата са капризни и егоисти – сопна се Бребьоф.
Настъпи мълчание. Мишел Бребьоф си наложи да замълчи. Да преброи до пет. Да създаде впечатление, че мисли дълбоко. След малко заговори:
– Ти печелиш, Арман. Но нека поработя зад кулисите. Имам познати в пресата.
– Благодаря ти, Мишел. Ще съм ти задължен.
– Хубаво. А сега се връщай на работа и се съсредоточи върху разследването. Не оставяй тази работа да те разсейва и не се тревожи. Аз ще се погрижа.
Арман Гамаш се облече и докато слизаше по стълбите, постепенно се потопи в засилващия се аромат на силно кафе. Отдели няколко минути за събуждащата течност, бухнал кроасан и сладки приказки с Габри. Рошавият хотелиер му разказа как е разгласил за сексуалната си ориентация, как е казал на близките си и колегите в инвестиционната къща, където работел, че е гей. И докато го слушаше, Гамаш осъзна, че събеседникът му разбира как се чувства той в момента. Гол, изложен на показ, принуден да се срамува от нещо, което не бе срамно. По свой особен, тих начин Габри му казваше, че не е сам. Гамаш му благодари, сложи си гумените ботуши и непромокаемото работно яке и излезе да се поразходи. Имаше да мисли за много неща и знаеше, че на всичко може да намери отговор, докато се разхожда.
Ръмеше леко и всички весели пролетни цветя бяха повалени като млади войници, загинали в сражение. Двайсетина минути Гамаш вървя с ръце, сключени зад гърба. Обикаля улиците на тихото селце, докато то бавно се събуждаше – прозорците светваха, кучета излизаха на разходка, огньове пламваха в камините. Беше мирна сцена.
– Здравейте – извика Клара Мороу. – Беше застанала в градината си с чаша в ръка и мушама, наметната върху халата. – Излязох да видя пораженията. Довечера свободен ли сте за вечеря? Решихме да поканим няколко души.
– Звучи чудесно, благодаря. Ще дойдете ли да ми правите компания? – Гамаш посочи маршрута си около градския парк.
– С удоволствие.
– Как върви рисуването? Чух, че Дени Фортен ще идва скоро. – Видя изражението ѝ и разбра, че е настъпил нещо лепкаво и смрадливо. – Май не трябваше да го споменавам.
– Не, не. Просто съм в малко затруднение сега. Неща, които преди няколко дни ми се струваха съвсем ясни, сега са замазани и объркани. Нали знаете как е?
– Знам – унило отговори Гамаш.
Клара го погледна. Често се чувстваше глупаво и неадекватно в чужда компания. Но до инспектора винаги се чувстваше пълноценна.
– Какво беше мнението ви за Мадлен Фавро?
– Харесвах я – отговори Клара, след като се замисли за момент. – Даже много. Не я познавах добре. Наскоро бе станала член на женското дружество към англиканската църква. Голям късмет за Хейзъл.
– Как така?
– Тя трябваше да поеме председателското място от Габри този септември, но Мадлен каза, че ще я замести.
– Това не подразни ли Хейзъл?
– Явно никога не сте били член на подобно дружество.
– Даже не съм англиканец.
– Много е забавно. Правим благотворителни обеди, а два пъти годишно – разпродажби. Но е ад да го организираш.
– Ад, значи – усмихна се Гамаш. – Само извършили смъртни грехове ли стават председатели на женското дружество към англиканската църква?