– Беше лудост да отидем там.
Клара стоеше с гръб към имението „Хадли“, но имаше чувството, че къщата я гледа.
Гамаш се обърна. Усети студ отвътре, който се усилваше и се сливаше с хладния влажен въздух край него. Хълмът ги заплашваше, дебнеше ги, чакаше подходящия момент да ги връхлети. Но не, помисли си Гамаш. Злото от имението „Хадли“ нямаше да връхлети. То щеше да пропълзи. Бавно. Почти незабележимо, докато някоя сутрин се събудиш погълнат от отчаянието и скръбта му.
– Когато се качвахме по хълма онази нощ, стана нещо странно – спомни си Клара. – Тръгнахме заедно, приказвахме си, но когато приближихме имението, се умълчахме и разделихме. Мисля, че къщата създава изолация. Аз бях почти най-отзад. Мадлен вървеше последна.
– Мосю Беливо не беше ли с нея?
– Не, и това е странно. Приказваше си с Хейзъл и дъщеря ѝ. Не беше виждал Софи отдавна. Може би са приятели, защото тя седна до него на вечерята. По едно време задминах Одил, която беше спряла. После чух двете с Мадлен да си говорят.
– Необичайно ли ви се стори?
– Не беше нещо нечувано, но не мисля, че двете имаха допирни точки. Не си спомням какво точно си приказваха. Останах с впечатление обаче, че Одил беше разпалена. Разправяше на Мад колко била красива и как всички я обичали. Нещо от този род, но странното е, че това май смути Мадлен. Опитах се да чуя повече, но не можах.
– Какво мислите за Одил?
Клара се разсмя, но се спря.
– Ох, извинете, не беше много учтиво. Но всеки път, когато си помисля за нея, се сещам за стихотворенията ѝ. Не мога да си представя защо изобщо ги съчинява. Дали си мисли, че е добра?
– Сигурно е трудно да се прецени – отбеляза Гамаш и Клара усети как змията на съмнението отново стяга сърцето ѝ и пропълзява в главата ѝ.
Обхвана я страх, че и тя е заблудена като Одил. А ако Фортен дойдеше и ѝ се изсмееше? Вярно, беше виждал някои от творбите ѝ, но може би тогава е бил пиян или не съвсем в час. Може би е видял картините на Питър и ги е помислил за нейните. Сигурно така е станало. Нямаше начин великият Фортен наистина да хареса произведенията ѝ. И какво да хареса? Онова недовършено недоразумение в ателието ѝ?
– Одил и Жил отдавна ли са заедно? – попита Гамаш.
– От няколко години. Познават се отдавна, но се събраха едва след развода му.
Клара замълча и отпи глътка кафе.
– Какво има? – попита Гамаш.
– Мислех си за Одил. Сигурно ѝ е трудно.
– Кое?
– Имам чувството, че се старае прекалено много. Като катерач. При това не много добър. Вкопчена отчаяно, за да спаси живота си, като се опитва да не показва колко е уплашена.
– Вкопчена в какво?
– В Жил. Тя започна да пише стихове едва след като двамата се събраха. Мисля, че иска да бъде част от неговия свят. Света на творците.
– А тя към кой свят принадлежи?
– Към рационалния. Света на фактите и числата. Справя се отлично с търговията. Направи магазина печеливш. Обаче не иска и да чуе похвала за това. Иска да чува само, че е велика поетеса.
– Интересно защо е избрала точно поезията, след като една от най-големите канадски поетеси ѝ е съседка – отбеляза Гамаш.
В този момент Рут слезе по стълбите на верандата си. Спря, наведе се, после пак се изправи.
– Аз пък съм омъжена за един от най-големите канадски художници – напомни Клара.
– Нима виждате себе си в Одил? – удиви се Гамаш.
Художничката не отговори.
– Клара, виждал съм картините ви. – Инспекторът спря, погледна я в очите и за миг змията в сърцето и ума ѝ изчезна. – Гениални са. Пълни със страст и изразност. С надежда, вяра, съмнение. И със страх.
– От последното имам в изобилие. Искате ли малко?
– В момента не мога да се оплача от недостиг, благодаря. Но знаете ли какво? – Гамаш се усмихна. – Всичко ще бъде наред, ако всеки от нас прави най-доброто, което може.
Рут спря на моравата пред дома си и погледна надолу. Когато се приближиха, Гамаш и Клара видяха двете патета.
– Добро утро – поздрави Клара и ѝ махна.
Поетесата я погледна и изръмжа.
– Как са мъничетата?
В следващия момент Клара видя. Малката Роза крякаше, пощеше се и крачеше напето наоколо. Лилия стоеше неподвижно и гледаше втренчено напред. Изглеждаше уплашена като птичката в имението „Хадли“. Гамаш се запита дали и тя е родена с було на главата.
– Отлично се чувстват – сопна се Рут, сякаш ги предизвикваше да възразят.
– Организираме вечерно парти – каза Клара. – Ако искаш, ела.
– Тъкмо това планирах да сторя. Свърши ми уискито. Вие там ли ще сте? – попита поетесата Гамаш и той кимна. – Хубаво. Като герой от древногръцка трагедия сте. Мога да напиша поема за вас. Така животът ви ще има някакъв смисъл.