Луси изля остатъка от лимонадата си в тревата, стана и започна да се протяга.
— Бентън, ще трябва да си помисля. В моята служба всичко е с главата надолу. Дай ми малко време да намеря нов асистент и нов административен секретар и нещата да потръгнат. Кога трябва да ти отговоря?
— До март.
— Добре. Луси те поздравява.
Когато оставих слушалката, Луси ме погледна предизвикателно.
— Защо приказваш неща, които не са верни? Не съм казала, че го поздравявам.
— Но ужасно ти се искаше. — Станах от стола. — Личеше си по лицето ти.
— Кейти? — Майка ми отново се появи на кухненския прозорец. — Наистина трябва да дойдеш. Цял следобед си навън. Сети ли се да се намажеш с нещо против изгаряне?
— Ние сме на сянка, бабче — извика Луси. — Я виж къде е големият фикус.
— Майка ти кога каза, че ще дойде? — обърна се моята майка към внучката си.
— Щом с оня… Как му беше името, престанат да се чукат, веднага ще дойдат.
Лицето на майка ми изчезна от прозореца и отново се чу как водата шурти в умивалника.
— Луси! — прошепнах аз.
Тя се прозя и се разходи до другия край на двора, за да улови последните изплъзващи се лъчи на слънцето. Обърна лице към слънцето и затвори очи.
— Ти ще го направиш, нали, лельо Кей? — каза тя.
— Кое?
— Онова, за което те помоли мистър Уесли, каквото и да е то.
Започнах да прибирам шахматните фигури в кутията.
— Мълчанието ти е много красноречиво — добави племенницата ми. — Познавам те. Ще го направиш.
— Хайде — рекох аз — да вървим да донесем виното.
— Ако има и за мен.
— Само при положение, че тази вечер няма да караш колата.
Тя ме прегърна през кръста и двете заедно влязохме в къщата.