— Кръвотечение от носа — обади се един от затворническите надзиратели, преди да успея да попитам нещо.
— Кой е получил кръвотечение от носа? — попитах аз, забелязвайки, че ръкавиците на надзирателя са изцапани с кръв.
— Мистър Уодел.
— В линейката ли? — удивих се аз, тъй като Уодел не би трябвало да има кръвно налягане по времето, когато са го качвали на линейката.
Но надзирателят бе прекалено зает с други неща и не получих отговор на въпроса си. Трябваше да почакам.
Прехвърлихме трупа на една от койките, поставена върху теглилката. Бързи ръце разкопчаха коланите и разтвориха чаршафа. Вратата на аутопсионната зала тихо се затвори, след като надзирателите се изнизаха навън — така бързо, както бяха дошли.
Уодел беше мъртъв от двайсет и две минути. Усещах миризмата на потта му, на мръсните му боси крака и едва доловимия дъх на опърлена плът. Десният крачол на панталона му бе навит над коляното, а изгарянията на глезена му бяха превързани с чист бинт след смъртта. Той беше едър и силен мъж. Във вестниците го наричаха нежния гигант, поетичния Рони с печалния поглед. И все пак някога той бе използвал силата на огромните си ръце, мишци и рамене, за да отнеме живота на друго човешко същество.
Разкопчах светлосинята му каубойска риза и проверих джобовете му, докато го събличах. Претърсването за лични вещи се прави формално и обикновено не дава резултат. Предполага се, че осъдените не носят нищо със себе си на електрическия стол и затова бях учудена, когато открих някакво писмо в задния джоб на панталона му. Пликът не беше отворен. С едри печатни букви върху него бе написано:
МОЛЯ, ЗАРОВЕТЕ ГО ЗАЕДНО С МЕН!!
— Направи копие на плика и на съдържанието му и сложи оригиналите при личните му вещи — рекох аз и подадох плика на Фийлдинг.
Той го пъхна под аутопсионния протокол и промърмори:
— Господи! Та той е по-едър от мен.
— Невероятно е, че някой може да е по-едър от теб — каза Сюзън на моя заместник, който се занимаваше с бодибилдинг.
— Хубаво е, че не е умрял отдавна — добави заместникът ми. — Иначе щяха да ни трябват големите клещи.
Когато един човек с големи мускули е мъртъв от часове, той става неподатлив като мраморна статуя. В случая трупът все още не беше започнал да се вкочанява. Уодел изглеждаше гъвкав, все едно че бе жив. Можеше просто да е заспал.
Както беше по лице, трябваше да го преместим на аутопсионната маса. Тежеше сто и седемнайсет килограма и триста осемдесет и два грама. Краката му стърчаха извън аутопсионната маса. Тъкмо мерех изгарянията на глезена му, когато иззвъня звънецът на задната врата. Сюзън отиде да види кой е и след малко лейтенант Пийт Марино влезе при нас с разкопчана мушама, единият край на колана му се влачеше по пода.
— Изгарянето в задната част на глезена му е четири и един на два и четвърт — издиктувах на Фийлдинг. — Кожата е суха, сгърчена, има мехури.
Марино запали цигара.
— Вдигна се страшна шумотевица, че е имал кръвотечение — каза той. Изглеждаше много възбуден.
— Ректалната му температура е сто и четири по Фаренхайт — каза Сюзън и извади химическия термометър. — Сега е единайсет и четирийсет и девет минути.
— Знаете ли защо е имал кръвотечение от лицето? — попита Марино.
— Един от затворническите надзиратели ми каза, че кръвотечението е било от носа — отговорих му аз и добавих: — Ще трябва да го обърнем.
— Видя ли това на дясната му ръка отвътре? — Сюзън насочи вниманието ми към едно ожулено място.
Разгледах го през лупа под силна светлина.
— Не знам какво е. Може би е от усмирителните колани.
— И на дясната ръка има същото.
Разгледах и другото ожулване, докато Марино ме наблюдаваше и пушеше. Обърнахме тялото, като пъхнахме едно дървено трупче под раменете. От дясната ноздра потече малко кръв. Главата и брадичката му бяха неравно обръснати. Направих V-образен разрез.
— И тук може да има някакви наранявания — рече Сюзън и погледна езика му.
— Извадете го — отвърнах аз и пъхнах термометъра в черния дроб.
— Господи! — задъхано изрече Марино.
— Сега? — Сюзън вдигна скалпела.
— Не. Фотографирайте изгарянията по главата. Трябва да ги измерим. А после отделете езика.