— На какво разстояние от жилището им се намира този супермаркет? — попитах аз.
— На около две пресечки, Еди сигурно е ходил там хиляди пъти. Хората, които работят на щандовете, го познават по име.
— По кое време са го видели за последен път?
— Около пет и половина следобед. Забавил се само няколко минути в магазина и си тръгнал.
— Навън сигурно вече е било тъмно — рекох аз.
— Да, така е. — Трент бе вперил поглед в хеликоптера, който сега приличаше на бяло водно конче, носещо се плавно сред облаците. — Към осем и половина един дежурен полицай по време на обичайната си обиколка оглеждал задните входове на сградите на Патерсън Авеню и видял момчето, подпряно на кофа за боклук.
— Имате ли снимки от местопроизшествието?
— Не, госпожо. Когато полицаят разбрал, че момчето е живо, първата му задача била да потърси помощ. Нямаме снимки. Но у мен са доста подробните описания на случилото се, направени от полицая. Момчето било голо, било подпряно на кофата, ръцете му били отпуснати до тялото, а краката — изопнати напред, главата му била клюмнала на гърдите. Дрехите му лежали на тротоара и били почти грижливо сгънати, до тях имало малка чанта, съдържаща кутия гъбен сос и шоколадче „Сникърс“. Температурите били отрицателни. Момчето вероятно е престояло така от няколко минути до половин час, преди да го намерят.
Наблизо спря линейка. Вратите й се разтвориха, чу се скърцане на метал, когато санитарите свалиха крачетата на носилката, върху която лежеше един старец, и я вкараха в сградата. Ние мълчаливо ги последвахме по светлите коридори, пълни с медицински работници и пациенти, които изглеждаха като заслепени от нещастието, довело ги тук. Докато пътувахме с асансьора към третия етаж, се питах какви ли важни доказателства са били заличени и изхвърлени на боклука.
— Ами дрехите му? Открихте ли куршума? — попитах аз, когато вратите на асансьора се разтвориха.
— Дрехите му са в колата ми и днес следобед ще ги оставя заедно с личните му вещи в лабораторията. Куршумът е все още в мозъка му. Още не са се заели с него. Дяволски се надявам да успеят да го измъкнат.
Интензивното отделение на педиатрията се намираше в дъното на лъснатия коридор, по стъклата на двойните дървени врати бяха изрисувани приятелски настроени динозаври. Вътре сините като небето стени бяха украсени с многоцветни дъги, а в осемте стаи, разположени в полукръг около кабинета на сестринското звено, над хидравличните легла бяха закачени механични играчки. Три млади жени работеха зад мониторите, едната набираше нещо на командното табло, а другата говореше по телефона. Трент обясни защо сме дошли и една слабичка брюнетка, облечена с кадифен джемпър и плетен пуловер, ни се представи като старшата сестра.
— Лекуващият му лекар още не е дошъл — каза тя с извинителен тон.
— Ние само трябва да разгледаме нараняванията на Еди. Няма да ни отнеме много време — рече Трент. — Близките му още ли са вътре?
— Останаха с него през цялата нощ.
Последвахме я в меката изкуствена светлина, минахме покрай кислородни бутилки, боядисани в зелено, които не би трябвало да стоят пред вратите на стаите с малки момченца и момиченца, ако в света всичко беше както трябва. Щом стигнахме до стаята на Еди, сестрата влезе вътре и притвори вратата след себе си.
— Само за няколко минути — чух я да казва на близките. — Докато направим прегледа.
— Този път какъв специалист е пристигнал? — попита бащата с треперещ глас.
— Лекар, който разбира от всякакви видове наранявания. Тя е нещо като сътрудничка на полицията.
Сестрата дипломатично избягна да спомене, че съм съдебен лекар и още по-лошо — съдия-следовател, занимаващ се със смъртни случаи.
Бащата помълча и после добави:
— О, това сигурно е заради доказателствата.
— Да. Какво ще кажете за малко кафе? А може би и ще хапнете нещо?
Родителите на Еди излязоха от стаята, и двамата бяха доста дебели, дрехите им изглеждаха съвсем смачкани след прекараната тук нощ. Гледаха зашеметено, като някакви невинни, прости хорица, на които току-що е било казано, че светът всеки момент ще свърши. Когато уморените им очи се насочиха към нас, прииска ми се да мога да им кажа нещо, за да не изглеждат така, или поне мъничко да ги поободря. Докато двамата бавно се отдалечаваха, утешителните думи заседнаха в гърлото ми.
Еди Хийт не помръдваше в леглото си, главата му беше покрита с бинтове, една дихателна маска насищаше дробовете му с кислород, докато някакви течности капка по капка се вливаха във вените му. Лицето му беше млечнобяло и гладко, тънките мембрани на клепачите му изглеждаха синкаво-сиви в приглушената светлина. Русите вежди подсказваха какъв е цветът на косата му. Все още не бе преминал онзи последен период на крехкото детство, когато момчетата имат пълни устни, красиви са и пеят по-хубаво от сестрите си. Ръцете му над лактите бяха слаби, тялото под чаршафа изглеждаше дребно. Само непропорционално големите му неподвижни длани, опасани с тънките тръбички за интравенозно преливане, подсказваха, че е от мъжки пол. Не изглеждаше дори на тринайсет години.