Наблизо имаше незасети градини. Дядо Недко се отби и надникна в тях. Фигурите на лехите не се познаваха, заличени от зимата, земята беше гола, още безплодна и мъртва, покрита само с изгнили стъбла и шума. Но всички овошки бяха цъфнали. Цели в бяло като невести бяха сливите, в нежнорозово — прасковите и зарзалите. Върбите весело се зеленееха и тънките им вейки падаха надолу като разплетени коси. Едно старо изкорубено дърво стърчеше между тях. И то, както всички, подлагаше клонете си на топлото слънце, но клонете му бяха сухи и черни като въглен. Дядо Недко погледна тоя мъртвец и тъжно поклати глава. „Мъзга не тече под кората му, помисли си той, и млади филизи никога не ще покарат от него.“
Той продължи разходката си по-нататък. Нито един познат не се мярна насреща му. Люляково сякаш беше останало без хора. Тук-таме се виждаха само някои жени. Те перяха край кладенците, или пък мажеха избелените от студовете плетища. Щом забележеха дяда Недка, те прекъсваха работата си с някакво особено любопитство се заглеждаха след него. И ако той не беше толкова замислен и се обърнеше, щеше да види, че те бяха се събрали вече накуп и застанали една срещу друга, със запретнати ръце на кръст, приказваха, сме еха се и още го следяха с очи. Много главоболия беше докарала неговата картина и не едно семейно спокойствие беше смутено тая зима от грешната й съблазън Всичко беше се минало и жените повече не мразеха дяда Недка. И вместо да го кълнат, както по-рано, те весело си разказваха били и небили случки все около веселбите в тайната стаичка. Да беше по-рано, дядо Недко можеше да обърне внимание, да се поразвесели сам и дори да се възгордее от тая тревога, която подигаше между жените, подобно на някой сокол, връхлетял между лястовички. Но той нищо не виждаше и нищо не забелязваше сега. Вървеше си из улицата все тъй разсеяно и бавно, прегърбен, свит, със също такива безцветни и зацапани дрехи, каквато беше земята наоколо му. Отгоре на всичко това, той куцаше по-силно отвсякога, полюляваше се и с мъка влачеше нозете си, като пребит.
Неусетно той беше стигнал до черковната ограда. Тежките порти се отвориха пред него и на прага се показа поп Стефан. Бялата му брада беше разсипана върху гърдите му, лицето му беше бледно, очите му, скрити под надвисналите вежди, гледаха замислено и скръбно. В Люляково не обичаха твърде младия поп Доча, ръководителя на дружеството. Той беше учен, наистина, трудолюбив и енергичен, но — и голям скъперник и сребролюбец. За поп Стефана никой не можеше да каже лоша дума. Той беше истински божи служител, човек с непорочно минало, с добро сърце и с добродетели, каквито вече рядко се срещаха. Обичаха го и го уважаваха всички. Стар и с разколебано здраве, той беше престанал да служи, стоеше си повече в къщи, но всякога, когато биваше по-добре, излизаше и позаобикаляше към черквата.
Пред внушителния вид на този старец дядо Недко неволно се смути. Те бяха роднина, при това стари и близки приятели. От тия бели коси полъхваха спомени за друго време и за друг живот. Дядо Недко се развълнува, забърза колкото можеше, повдигна калпака си и целуна треперящата десница на попа.
— Благослови, отче! — каза той радостно. — Добър ден! Добър ден!
На повехналото му лице се яви нещо като усмивка, очите му се овлажниха. Поп Стефан не му отговори. Той беше спрял върху му замисления си поглед и неодобрително и скръбно поклащаше глава.
— Е, как си, отче, добре ли си? — заговори пак нерешително дядо Недко. — Отколе не сме се виждали. Добре си, нали?
— Недко! Недко! — бавно и с мъка заговори поп Стефан. — Какво правиш ти, човече? Де отиваш? Кой път си заловил? Хубаво, хубаво стана, че те видях. Не очаквах туй от тебе, не! Не го очаквах!
— Какво има, отче? Нищо не съм направил, слава богу!
— Нищо ли? Нищо ли? Всичко знам аз, всичко. Срам ме е, като слушам какво приказват хората за тебе.
Дядо Недко се досети тозчас и засрамено наведе очи. Без да чака да го питат повече, той започна да се оправдава, изреди семейните си злочестини, говори за смъртта на жена си, за непризнателността на децата си, които бяха го изоставили. Най-после той се оплака, че новите майстори, по-учени и свършили училища, бяха подбили вече съвсем старото иконопиство.
— Какво да правим, ние сме самоуци, толкоз можем и…
— Затуй ли си нацапал онези мръсотии в кръчмата на Къня? — пресече го поп Стефан. — Нови майстори били излезли. Никой не може да ти отнеме занаята, не те ли зная аз? Дарба имаш ти, голяма дарба! Тя ти е дадена от бога, и на бога трябва да служиш с нея, а не на дявола. Я ела, ела с мене!