Поп Стефан гледаше иконата, замислен и също пренесен в миналото.
— Дядо Добри беше подарил таз икона — започна той. — Гроздановият баща, нали го помниш? Ето тук е писано…
Той понамести очилата си, пристъпи по-близо и гласно прочете надписа на долния край на иконата:
„Прiими страстотерпче Христовъ сей даръ тeбѣ посвященный
Иждивенiемъ Г. Добри Грозданова красноизображенный
И испроси ему, родителемъ, супрузѣ и чадомъ его спасенiе
От преблагаго Бога и согрешенiе ихъ прощенiе“
Поп Стефан въздъхна.
— Какъв беше бащата, какъв излезе синът! — каза той. — Светът се измени, лоши станаха хората. Забравиха бога.
Пред много икони още поп Стефан води дяда Недка. Те се спираха и пред св. Николай Чудотворец, пред трите светители, пред образите на архангелите Гавраил и Михаил, изписани на двете странични врати на олтара. И навсякъде поп Стефан и с одобрение, но и с укор в гласа си повтаряше:
— Ето и тука: „Рука Недкува“!
— Виж как си работил едно време, Недко! — кротко заговори той, след като свършиха вече прегледа. — И майстор беше тогава ти, и човек беше! А сега?
И срамота, и грехота е. Грехота е от бога. Фирми и каруци ли трябва да пишеш ти? И още не знам що. Казах ти: твоята дарба е дадена от бога и нему трябва да служиш, върни се в черквите, пиши си иконите пак. Виж белите си коси, виж и моите. Пътници сме вече ние с тебе. Време е да помисли човек и за душата си, да се приготви за смъртта.
Дядо Недко не отвръщаше нищо. Разкаяние и мъка гризяха съвестта му. Той се обърна и погледна още веднъж иконостаса. Светците го гледаха право в очите, неподвижно, строго и сякаш безмълвно повтаряха думите на поп Стефана.
Те излязоха на двора и почнаха да се разхождат. Дълго време още поп Стефан говори на дяда Недка, гълча го, напътва го и колкото и да беше строг, кротост и доброта лъхаше от думите му. Тоя разговор още повече развълнува дяда Недка. У него се събуждаше вярата в собствените му сили, предишните успехи го ласкаеха. Той от сърце желаеше да направи нещо хубаво, да изкупи греховете на довчерашния си живот, да облекчи и зарадва старините си. И със сълзи на очи, с една искреност, която извираше направо от сърцето му, той обеща на поп Стефана и се закле пред него, че вече няма да пие и ще се залови за работа.
Всичко се нареди и уговори най-подробно помежду им. Поп Стефан каза на дяда Недка, че напоследък Вълчан Дуков е понесъл много загуби, затова искал да подари една икона на черквата. Ето работа за него. Още утре той трябваше да напусне кръчмата на Къня и да се пренесе тук, в черковния килер, гдето можеше и да живее, и да работи. Бои и всичко потребно пък той щеше да вземе от града и затова поп Стефан на драго сърце му предлагаше колата си. Накрай двамата старци се разделиха също такива добри приятели, каквито бяха някога.
Дядо Недко премина пак из село. Сега той никъде не се отби, никъде не спря. Но беше още по-занесен и по-разсеян, отколкото по-рано. Той вървеше бързо, изправен, с гордо издигната глава. В очите му гореше огън. От време на време той говореше нещо на себе си, издигаше едната си ръка, размахваше я, като че заплашваше някого, и викаше: „Рука Недкува“!
Помислиха го пак за пиян.
Глава 10
Дружеството в Люляково беше спестовнокооперативно. Отначало то малко успяваше. Недоверието на селяните един към друг, страхът им от всеки по-голям риск, упоритата им привързаност към изпитаното и старото — всичко това спъваше работата и често докарваше до отчайване поп Доча. Нравствената основа на такова едно дружество трябваше да бъде преди всичко в сговора и взаимната помощ. А тъкмо тия добродетели липсваха на люляковчани. Ползата и хубавата цел им бяха ясни, но те не можеха изведнъж и тъй лесно да променят нрава си, да забравят довчерашното си минало. Те си оставаха хора от едно и също село и гоненията и ежбите помежду им скоро се пренесоха и в дружеството.
Могъществото на Вълчана се почувствува и тука. Той знаеше добре, много добре кой беше му запалил саплъците. Неведнъж Гроздан беше се заканял, че някоя нощ в двора му ще пропее „червен петел“, а в езика на злосторниците това значеше пожар. Тъй и стана. Ударът беше много жесток. И то не толкоз зарад загубите, колкото зарад ужасите и страхотиите, които трябваше да се преживеят. Цялата челяд на Вълчана беше изплашена, по-младата от снахите му се разболя, децата дълго време трябваше да ги весят за страх. Не по-леко прекара тая напаст и сам Вълчан. Стреснат в съня си, уплашен и объркан, той тичаше насам-нататък, викаше като луд, вземаше едно, оставяше друго, или пък с отчаяна храброст се спущаше сред дима и пламъците, за да гаси и това, което вече не можеше да се спаси. Насила почти трябваше да го изведат настрана. Припърлен тук-таме от огъня, изморен и отчаян, той се качи на пруста, изкопчи се из ръцете на близките си и се обърна: още по-голямо му се стори огненото зарево, обляло целия двор, стихийното море на пожара бучеше и поглъщаше стоката му. Ужас и невъобразима болка се появи в погледа му, изгуби свяст, полюля се и като сноп се завали на земята. Жените изпискаха и заплакаха над него като над мъртвец. Разкопчаха дрехите му, търкаха го със сняг и не без мъка го свестиха.