Отначало вечерята вървеше тихо, чинно, без много разговори, като във всичко се чувствуваше само почитта, която се отдаваше на гостите. По-голямо оживление настъпи, когато трима млади овчари, след като бяха се нахранили набързо, седнаха насреща и надуха кавалите. Засвириха стари народни песни, нито много жални, нито много весели, повече тържествени, широко разделени — ония песни, които е обичай да се свирят на зияфети — при ядене и пиене. В същото време булките, които шетаха, поднесоха на дървени танурчета мед от бели пити и бяло сирене. Наляха и чашите с вино.
— Хапнете си от меда — канеше Вълчан гостенина. — Медът ни е хубав. Едно време чак от Ески-Джумая и от Шумен са донасяли пчели, какви кованлъци е имало! Хубав мед става тук, защото всякакво цвете има… Хапнете си, хапнете, ваша милост!
Но големецът само благодареше, като леко кимаше глава, а очите му, в които сега грееше особен блясък, бяха устремени към кавалджиите.
— Слушай, дядо Вълчане, слушай — говореше той — как хубаво свирят момчетата! Ах, браво, браво! Кой е тоя там средният?
— Тоя ли? Дамян, овчар е. Той ни е баш кавалджията.
— Браво, браво!
— Ех, ваша милост, какви кавалджии имаше едно време! Имаше един, Инджето се казваше, Стоян Индже то от Саръджа. Тойзи человек пасеше овцете си с кавала си, с кавала си ги управляваше.
— Нима? Как тъй?
— Седи на едно място и свири с кавала. Засвири на един глас — овцете се завърнат на една страна, засвири на друг глас — завърнат се на друга. Иска ли пък да ги закрепи на едно място, засвири тъй леко, леко, хубаво — и ония ми ти овце, като се пръснат, като се наредят една до друга — пасат, пасат и звънците дрънкат.
Гостенинът се заинтересува, слушаше Вълчана, дори се обърна към него.
— Тъй ви казвам, с кавала си ги управлява: Когато иска да ги събере, пак тъй, с кавала. Засвири им и те — идат, идат.
— Чудно нещо! — каза гостенинът.
— А, голям кавалджия беше! Инджето, Инджето като кажеха — всеки го знаеше.
Нейко кметът също тъй се смяташе длъжен да забавлява гостите.
— Кавалът е таквоз… хубаво нещо е — започна той. — Аз имам едно куче, щом чуе кавал, захваща да вие…
— Защо, бои ли се?
— Не, не че се бои, а разбира и то, когато кавалът свири жално, тогаз вие и как вие!…
— Да? Интересно!…
Големецът разсеяно отговаряше на Нейко. Той пак беше се загледал в кавалджиите, следеше мелодията, която се разливаше нашироко, плътна, сладкозвучна, пленителна. Пълното му лице като че разцъфваше, очите му горяха.
— Ах, чудесно свирят! — говореше той. — Чудесно!
Разговорите се оживиха вляво и вдясно на трапезата. Всеки приказваше със съседа си. Поп Дочо, който имаше насреща си всички гости, можа да размени с всеки от тях по някоя дума. Понякога той се обръщаше назад, за да види дали всичко е в ред, и тогава светлината на една лампа, провесена на тавана, падаше право на лицето му. Хубави бяха късите му закъдрени коси, малката му брада беше поподстригана по светски. От живия поглед на лицето му можеше да се разбере, че той е много доволен.
Радулов също беше тук. Той беше нещо замислен, малко приказваше и когато не го гледаха, изваждаше едно късче хартия, някакво на дребно сгънато писъмце, прочиташе го под масата и пак го скриваше. По всичко се виждаше, че мислите му са някъде далеч.
Жените също тъй се поразпуснаха и загълчаха. Най-близо до мъжете беше попадията на поп Доча. Млада, не твърде хубава, изпълнена с достойнство жена, която приказваше, но и често поглеждаше към мъжа си, като че чакаше някакъв знак от него. Между всички жени по-нататък една личеше — Жела, по-старата Вълчанова снаха, още по-хубава, както беше се по-пременила сега. Тя знаеше, че ще обърне внимание на гостите, затуй стоеше изправена, застанала тъй, че да се вижда най-добре, готова за всеки поглед. Все пак тя не можеше да се удържи и без да изменя изражението на лицето си, пущаше някои шеги, от които най-много се смееше етърва й. Мита, и то тъй, че трябваше да се обръща настрана да крие смеха си.
След като бяха изредили много песни, кавалите изведнъж млъкнаха. Миг-два разговорите продължиха високо, объркано, като бръмчение на пчели, после изведнъж утихнаха, като всеки се стесняваше от настъпилата тишина. Вълчан извика към жените:
— Какво ма, какво се умълчахте? Я да кажите и вие нещо, изпейте някоя песен. Ама стара песен, хе! Другошна… Хайде!
Жените се понаведоха една към друга и си зашепнаха. Познаваше се, че всички подканят Жела, но тя мълчеше, очите й се пълнеха със светлина, поусмихваше се, но нито се съгласяваше, нито отказваше. Но като видя, че всички я гледат, че на нея е спрял очи и големецът със златните пръстени, който стоеше до свекъра й, тя стана, позамисли се, като да си припомняше нещо, скръсти смирено ръце отпред и като се обърна не точно срещу гостите, а малко настрана и се загледа в земята, запя: