Гласът й беше треперлив, нерешителен, но самата песен, туй, което се разказваше в нея, скоро завладя всички и в стаята настъпи пълна тишина. Тогава Жела се съвзе, издигна гласа си, самата тя се изправи, едра, снажна, хубава, каквато си беше, пообърна се и по гледна към гостите — очите й светнаха изпод тънките вежди, лицето й заруменя. Всички я гледаха — и гостите, и кавалджиите с кавали в ръце — и не се знаеше дали песента слушат, или само нея гледат. Един от гостите се наведе до други един и за да не ги разбере селянинът, който седеше между тях, пришепна му на чужд език:
— Каква хубава жена! Като че е някоя царица, преоблечена в селски дрехи…
Навела пак очи, завладяна сама от скръбта, която лъхаше от песента, Жела пееше сега оня куплет, в който отговаряше майката на овчаря и тълкуваше съня му:
Все при такава няма тишина Жела доизкара докрай песента. И когато тя свърши и, като се позасмя тъй, че цялото й лице се промени и светна, каза: „Добре сте послушали, гости!“ — от всички страни се чуха одобрения, а гражданите, по обичая си, запляскаха с ръце. Жела се прибра при жените и докато те, зарадванн зарад нея, бързаха да й кажат нещо, тя си мислеше: „Свекър ми няма що да рече — хубаво стана“…
Засвириха пак кавалите, порасна пак глъчката на трапезата. Жените настанаха и се събраха сред стаята. Няколко млади, напети мъже имаше там, между тях и Марин, синът на Нейка кмета. Поп Дочо също заобиколи нататък и се върна. Изведнъж кавалите промениха свирнята и започнаха за игра. Селяните, които бяха на трапезата, веднага познаха какво се свири, поусмихнаха се и казаха:
— А! На кръстника!
Излязоха четири булки — същите, които бяха шетали през време на вечерята, — застанаха по две от всяка страна, а в средата Марин. Всички се заловиха за ръце, но тъй, че от лакътя нагоре държаха ръцете си изправени — в такта на свирнята запристъпяха леко, тропливо напред и, като направеха тъй няколко крачки, всички се покланяха — покланяха се на гостенина, който седеше до Вълчана — и след туй по същия начин се дръпваха назад. Правеха различни фигури и размествания, ръководени от Марина, но главното, което си оставаше едно и също и се повтаряше, беше тропливият пристъп напред и поклоните пред големеца. Тая игра по сватбите се играеше на кръстника, който по обичая е най-почитаният човек. Сега наместо него, също тъй почитан беше гостенинът.
Може би той схвана скрития смисъл на играта, но и без това тя му хареса. По негово желание, играта я Повториха и потретиха. И след като дълго време беше Гледал и беше се радвал, изведнъж той се замисли, закачка трохи между пръстите си, загледа се унесено. Той остана тъй и след като играта се свърши. Вълчан му пришепна нещо, гостенинът не го чу и се изправи. Лицето му беше изопнато, очите му гледаха строго. Разбраха, че иска да говори, и въдвориха тишина.
— Аз съм от града — започна той, — оттам съм дошел, там ще си и отида. Аз не съм облечен като вас, не приказвам като вас, не ви приличам. Може да речете, че съм ви чужд, че не ви познавам и не ви разбирам. Това не е вярно. Четиресет години вече как аз живея в града, но мисля и чувствувам, радвам се и страдам с вас, с българското село!…
Той говори дълго. Ненавикнали на подобно ораторско горещене и ръкомахания, жените се стесняваха, криеха се една зад друга или затуляха с шепа усмивките си. Една Жела остана спокойна и самоуверено, с открито лице гледаше гостенина. Но ако жените не разбраха речта на големеца, мъжете проумяха всичко. Те разбраха, че гостенинът хвали селото им, говори за сговора и единодушието им, посочва за пример дружеството им. Той им обеща пълната си подкрепа. Всичко, щото поискат, ще им се даде. Вършачката е вече на път. Щом се върне, той ще се разпореди да се ускори пренасянето й. И няма да се мине много време — ма шината ще бъде тук, в село.
Това стигаше. Чукнаха чашите си с гостенина и веселбата порасна, тъкмо сега стана непринудена и сърдечна. Засвириха пак кавалите, започна се хоро. Наперен, важен, с лисичи кожи на абата си, Вълчан сам поведе хорото. След него идеха гостите с черните си граждански дрехи, а по-нататък, в ярката светлина на лампите, се пъстреяха разноцветните накити на селяните и селянките. Хорото беше мъдро, тежко — чорбаджийското хоро, както го казват, което се играе по сватбите, когато се хванат свекърът и свекървата или други почитани и важни хора.