Близо до селото пътят се спущаше в една долина. Машините слязоха там и се изгубиха от очи. Напразно всички чакаха да излязат из дола и да се покажат на отсамната страна. Наистина, там пътят не беше твърде добър, имаше и една малка стръмнина, но те се забавиха повече, отколкото трябваше. Множеството, натрупано пред кръчмата, почна да се безпокои и като не знаеше какво става с машините в дола, проточи се и тръгна нататък. Насреща из пътя се зададе Сидер, един от синовете на Вълчана. Яхнал на гол кон, той препускате към село, за да смени един скъсан кантар от каруца. Отрупаха го с хиляди въпроси. Без да се спира, той отговаряше на всички едно и също:
— Нищо няма, нищо! Едното колело на казана потъна малко. Дигат го сега с винча. Ще тръгнат пак скоро.
Никой не се върна от пътя си. Скоро всички слязоха и дола и заобиколиха машините. Най-после това, което толкоз време им се струваше като неосъществима мечта, беше пред очите им. И двете машини бяха съвсем нови. Големият и тежък локомобил с незапалвано още огнище, с повален комин и с неподвижно ремъчно колело стоеше като вързан и притихнал звяр. Нещо по-леко и по-грациозно имаше в батозата — голяма и висока постройка, повечето дървена и боядисана със светла червена боя. В Люляково не за първи път виждаха подобни машини. Почти всяко лято те вършееха с такива. Но те бяха чужди, а тия щяха да бъдат техни собствени. Това ги радваше най-много и това сякаш полъхваше и от самите машини. Гледаха ги и им се радваха като на нещо живо. Особено у жените любопитството беше голямо. Те се трупаха навсякъде, заничаха и пречеха на мъжете в работата им. Трябваше най-после да се намеси Нейко кметът, за да разгони и отстрани малко назад голямата навалица.
Все още се залисваха около потъналото колело. Дойде Йордан ковачът и високо и авторитетно почна да дава съветите си. С негова помощ наместиха по-добре винча, завъртяха ръчката, заскърца нещо и всички жени учудено ахнаха, като видяха как неимоверната тежест на локомобила започна да се подига от една толкова малка и слаба наглед машина. Колелото най-после беше освободено. Най-напред локомобилът, след това батозата бяха изкарани на отсрещната страна на дола. Оттук нататък мястото беше равно и пътят — хубав. Преди да влязат в село, спряха и дадоха почивка на добитъка. Народът отново се струпа около машините.
— Назад — викаше Нейко и размахваше една шибалка, — назад! Стига сте я гледали. Ще ви омръзне, не бойте се!
Нейко искаше да намекне за усилената работа, която чакаше всички по вършитба. Той говореше наглед незаинтересувано и равнодушно, но лесно можеше да се познае, че сам се радва твърде много, затова беше и тъй неотстъпчив й престорено строг. Той обикаляше около машините и размахваше шибалката си.
— Нека гледат, нека гледат! — обади се някой снизходително и важно. — Очите да гледат, ама ръцете да не пипат, че ги пречупвам!
Това беше Вълчан. Да се каже, че в тая минута той приличаше на всевластен и победоносен цар, би било малко. Тъй горд, тъй самодоволен и наперен старият чорбаджия рядко е бивал. Неговите думи се сбъднаха, гой удържа обещанието си и, както сам се изказваше, беше купил и една вършачка на селото. Признателност гой не търсеше още — тя тъй много личеше във всичката тая радост и изненада на люляковчани. Старият чорбаджия беше доволен. По антерия, прехвърлил през рамо салтамарката си, на която не липсваха и сега лисичите кожи, той се разхождаше насам-нататък, усмихнат, тържествуващ. Както всякога, най-голям пай в работата имаше пак той: негови биволи бяха впрегнати в дъното на всеки чивгар, синовете и слугите му бяха тука и помагаха. Нямаше разлика между неговата и селската работа, той имаше еднаква власт над всички. И Вълчан даваше заповеди, нареждаше, подканяше. Той вършеше това весело и с такова голямо благодушие, че намираше време да подхвърли и някоя шега на жените, да се спре и да потегли за ушите някой босоног хлапак, зазяпан до вцепеняване в машините. Любопитството на невежите също тъй го забавляваше. Никой, разбира се, по-добре не познаваше от него устройството на вършачката. Той чувствуваше нужда и да поучи тия прости хора.
— Какво я гледате тъй, ще я лапнете! — говори той на няколко души, които зяпат нагоре към батозата и си посочват нещо. — Там е барабанът. Четирестотин трийсет и две въртения прави в секунда. Разбираш ли? — Четирестотин трийсет и две. Не оставя клас, не чупи зърното.
Някой нерешително изказва съмнение в такава една невероятна бързина. Вълчан потегля ухото на тоя мустакат мъж също като на някой немирен ученик, усмихва му се благо, бащински и отминава по-нататък. Той се спира при друга група и веднага долавя нишката на разговора.