— Не, отче, нищо не ми е. Здрав съм, слава богу. Здрав съм, ама и твърде добре не съм.
Поп Стефан беше се загледал пак в иконата и не го дочу.
— Хубава е, много е хубава — повтаряше той.
След това той се замисли, помълча доста време и добави:
— Хубава е. Ама защо си я направил тъй? Не е като старата. Не е като други, както съм ги виждал. Там Исус е седнал, държи евангелие или е прав, но — друго е. А тук… И тия ниви. Защо тъй си я изписал, Недко?
Иконописецът обърна към него занесения си и блуждаещ поглед.
— Тъй го видях, отче! — каза той.
— Тъй го видя ли? Кого?
— Него, отче. Видях го тъй, както е на иконата. Както го гледаш ти сега. Тъй го видях.
Без да продума нещо, поп Стефан недоверчиво погледна иконописеца. Може наистина да е болен и да не знае какво говори. Дядо Недко разбра учудването му и тихо, с едно особено вълнение в гласа си, повтори:
— Видях го, отче. Видях го, ти казвам…
Поп Стефан не знаеше какво да каже.
— Седни, седни! — покани го дядо Недко. — Не ме гледай тъй. Нито съм луд, нито съм пиян. Седни. Ще ти разкажа всичко.
Той седна на леглото си, поп Стефан — на стола. И двамата гледаха иконата. Слънцето засядаше и меки златисти лъчи пълнеха стаята. Още по-живо и по-ясно сега изпъкваше образът на Исуса, излизаше сякаш из рамките на дъската, възставаше пред тях като безплътно н светло видение. Загледан в него, дядо Недко заговори тихо, почти шепнешката, като често се спираше, било от вълнение, било да си почине. Той почна от самото начало. Разказа колко добросъвестно е искал да удържи думата си, да не пие вече и да се залови за работа. Ходил в града, взел бои, взел всичко, което му трябвало. И започнал. Но не вървяло никак. Никак, никак! Започвал, не харесвал туй, което направял, и го оставял. Пак започнал отново — пак същото. Хабял боите, развалял дъските — нищо не излизало. От мъка, от яд, пък може и от човешка слабост, той не утраял и почнал пак да пие. Тогава — той си добре спомня това — беше го изругал на улицата. Пиел. Пиел и пак се опитвал да работи. Не излизало нищо. Явно било, мислел си той, че бог е отнел дарбата му, че освен каруци и фирми нищо друго не може да пише.
— Разболях се от мъка вече, отче — разказваше той. — Идеше ми да умра. Една вечер лежах ей тука. Болен бях, цял в огън и треска, сън не ми идеше, обръщах се ту на една, ту на друга страна, като че бях легнал на тръни и на коприва. И какво не премислих. Мъчно ми беше, отче, мъчно ми беше за себе си. Без дом, без свой, ей тъй, самичък и отритнат. Никой не те приглежда, никой добра дума не ти казва. Все хули, все една отрова само. Лоши, лоши сме, отче, ний хората.
Той спря, въздъхна и си почина малко.
— Срамотно и грешно живях аз, отче — продължи той, — не крия — грешно. Ама и теглих, много теглих. Прекарах всичко през ума си нея нощ. Тегло, само тегло. И ако имаше нещо хубаво да съм видял и аз, то е било пак тука, в село. Нали помниш? Ходехме по нивите, когато бяхме малки, работехме. Дойдеше ли жетва, там лягахме, там ставахме. Хубаво беше тогаз. Мислих си за туй, мислих си за старите, бог да ги прости. И плаках, с глас плаках, отче…
Гласът на дядо Недко трепна. Поп Стефан слушаше, замислен и загледан в иконата. Дядо Недко продължи:
— Колко време се е минало тъй — не зная, не зная и какво ставаше с мене, буден ли бях, или бях задрямал. Изведнъж някаква светлина изпълни цялата стая, бледа и мътна, като бяла мъгла. Нищо не виждах в нея отпърво. Но ето след таз светлина се появи Той. И досущ тъй, както го виждаш сега. И нивите бяха тъй около него. И кротък и благ беше и тъй милостив, тъй милостив. „Утешителю! — извиках. — Господи, Исусе Христе!“ Угасна светлината и Той се изгуби. Станах, развиделяваше се. Сложих дъската и почнах да работя. Всичко вървеше спорно и леко. Ръката ми повтаряше туй, щото очите ми бяха видели…
Дядо Недко млъкна. Дишаше тежко, очите му горяха.
— И вече не го видя? — попита поп Стефан.
— Не, не го видях вече.
— Божа работа, божа работа.
— Вярваш ли ми, отче?
— Вярвам ти, как да не ти вярвам. Много си отслабнал. Трябва да си починеш вече.
— Едно нещо ще те попитам, отче.
— Какво? — попита поп Стефан.
— Виждаш как съм направил иконата. Той върви между нивите. Не тъй го пишат нашите майстори, не е тъй и в Ерминията. Не е ли противно туй на писанието?
— Нали тъй си го видял? — каза поп Стефан.
— Тъй го видях, отче.
— Той сам те е научил тогаз как да постъпиш. Какво противно и забранено може да има тук?
Все пак изглеждаше, че тази мисъл за първи път идваше в ума на поп Стефана и го затрудняваше. Той помълча малко и изведнъж, като че най-после добре беше си припомнил нещо, каза: