— Тук друго нещо има, дядо попе — спокойно възрази Радулов. — Има противоречиви интереси, които ще се търпят и се изключват. Можеш ли събра на едно място вълка и овцата? Вълчан Дуков е председател на дружеството, слушам го все за устави и за правилници говори, ходи, нарежда. Грижи се за народа. Но тоя човек може ли да се откаже от лакомията си, от лихварството си? Изменил ли е в нещо нрава си, станал ли е малко по-добър?
— Как не. Станал е, и много дори. Дружеството не дава само материална полза, то и възпитава. Вълчан не е предишният. Жертвува, помага. Ето да вземем вършачката, например. Може да се каже, че той я докара само със свой добитък.
Радулов се засмя.
— Голяма работа! — каза той. — Вълчан знае да си плете кошника. Та той и някаква икона подарил. И златен венец.
— Всяко подаяние е приятно на бога — натъртено и строго каза попът. — Отделя човека от имането си, от труда си, и подарява.
— Не от своя труд — грубо извика някой отзад, — от хорска мъка, дядо попе!
Поп Дочо се обърна: това беше Тачката. Наедно с Гроздана, те току-що бяха влезли в кръчмата и застанали до вратата, слушаха разговора. Гроздан, без да каже нещо, мина и седна до Йордан ковача.
— От хорска мъка! — гневно повтори Тачката. — И иконата, и венецът, всичко е крадено, всичко от сиромасите е взето. Тъй е научен тоз изедник. Ей на, питай Гроздана. Осъди го и ще вземе имота на човека.
— Как, свърши ли се делото? — извика Радулов. И поп Дочо, и Къню, и всички, които бяха в кръчмата, обърнаха учудено очите си към Гроздана.
— Как, свърши ли се делото? — питаха и те.
Гроздан помълча и след това сухо и мрачно отговори:
— Свърши се. Аз нямам ниви вече. Нивите са на Вълчана.
Невъздържан и буен, той се показваше сега спокоен. Но нещо заплашително и зловещо имаше и в погледа му, и в тона на гласа му. Лицето му беше обтегнато и повехнало, очите — уморени и хлътнали. Накъсо той обясни как беше се разгледало делото. Вълчан представил продавателен акт. Свидетели нямало. Разбира се, спечелил. Адвокатите го съветвали да не се оставя и да обжалва присъдата, но той отказал.
— Нека ги вземе — завърши той, със стиснати зъби. — Отворил е уста за пръст — нека яде. Аз още ще му дам.
Всички мълчаха и смутено гледаха в земята. Най-изненадан беше поп Дочо. Той знаеше, че Вълчан не беше прав, канеше се дори да му говори, да се помъчи да го вразуми и да го склони към помиряване. Нечаканият край на делото осуетяваше всичките му добри намерения. Вън от това, върху моралния престиж на дружеството се нанасяше тежък удар и това беше най-лошото. Попът мълчеше и не знаеше какво да каже. Той още повече се смути, като забеляза насмешливите и предизвикателни погледи на Радулова.
— Е, дядо попе — обади се Тачката, като сядаше при Гроздана, — кажи сега, има ли господ, а?
Поп Дочо недоволен го стрелна с очи и не му отговори.
— Не е още късно — обърна се той примирително към Гроздана. — Ще видим. Ще гледаме да я наредим.
— Та вий я нареждате — прекъсна го Гроздан. — Купихте вършачка, ще купите сега и друга. Нали сте все наедно.
— И още един златен венец може да подари Вълчан — злобно добави Тачката. — Още един венец от Гроздановите ниви. Ех, мале! Знам аз какъв венец му се пада нему — да нажежиш хубаво някоя пиростия, че на главата му!
Гроздан поръча ракия. Явно беше, че той не искаше само да се почерпи, а да пие, да пие много, за да залее и задуши една голяма и страшна мъка. Настъпи напрегнато мълчание, което никой не се решаваше да наруши. Радулов беше се обърнал към стената и уж разглеждаше някаква литография, но всъщност искаше да скрие усмивката си от поп Доча. Той си мислеше, че вместо него по-добре е да говори сега Тачката. А той вече беше взел на очи попа.
— Едно нещо искам да знам, дядо попе — започна Тачката и повтори тоя въпрос няколко пъти.
— Какво искаш да знаеш? Кажи!
— Едно нещо. Где ще погребете Вълчана? В черквата ли?
Поп Дочо кипна, изчерви се, но се въздържа и не каза нищо. Той направи няколко крачки из кръчмата и погледна часовника си.
— Обед е вече — каза той на излизане. — Трябва да си ходим. Прощавайте!
Радулов високо се засмя след него.
— За какво погребение говориш и ти? — обърна се той към Тачката. — Чакай, човекът е жив, не е умрял още.
— Нищо от туй, даскале — отвърна Тачката и лукаво подмигна. — Ний сме добри хора. Отрано искаме да се погрижим за всичко.