— Тука. Върви след мене, докторе. Кучето не хапе.
Нямаше ни порта, ни вратник. Влязоха направо през един прелез на съборената ограда.
Глава 15
Широкият двор глъхнеше в трева и бурен, къщата беше схлупена, ниска и разкривена. Не се виждаше ни кола, ни плуг, ни каквото и да било земледелско оръдие. Вратите на обора зееха и лесно можеше да се познае, че в него добитък отколе не е влизал — там беше прашно и замърсено с перушина. Една брадва лежеше захвърлена сред двора до изпосечен и оглозгай като със зъби дървосек. Дърва нямаше. Нямаше и както в други дворища висока купня с тезек. Напуснато и занемарено изглеждаше всичко. Само в един отстранен кът можеха да се познаят следите на работна ръка: там беше завардена с трънен плет малка градинка, имаше няколко овошки в нея, купчина цветя и няколко лехи със зеленчук. Къщата също беше грижливо измазана. Но всичко това малко изменяше безутешния вид и голямата беднотия наоколо. Едно мършаво куче се надигна из сянката на оградата и се накани да залае, но веднага пак лениво се отпусна и заследи само с очи чуждите хора, които влизаха.
Предвождани от Гроздана, фелдшерът и след него дядо Петър влязоха в хаетя. Две жени бързо и почтително се изправиха, щом ги видяха. Едната беше Петра, другата — баба Ангелина, която, между другите си изкуства, знаеше и да бае. Рамаданов не беше разположен сега да се кара със старата знахарка, мина край жените и се приближи до болното. То беше осем-девет годишно момченце, с изпито и бледно лице, с избистрени сини очи, които гледаха мечтателно и скръбно. Тежко халище го завиваше чак до гърдите и върху него бяха отпуснати ръцете му, слаби и отънели. Рамаданов почна внимателно прегледа си. Той обичаше своята професия, гордееше се с дългата си практика и сред най-опасните болести работеше безстрашно и усърдно. Той ставаше тогава груб, придирчив, нетърпим почти. Но сега фелдшерът изглеждаше съвсем друг — любезен, внимателен и кротък. За него не беше трудно да разбере, че нещастието е свило гнездото сив тая къща и болестта на това дете не е нито първата, нито последната неволя тука. Той искаше да помогне, колкото може, слушаше внимателно обясненията на Петра, разпитваше малкия и между въпросите си примесваше и някоя галена дума. Накрай той остави прахове и други лекарства, обясни и как ще трябва да се дават. Детето имаше обикновена треска и никаква опасност нямаше. Но Рамаданов виждаше, че в безпокойствието на майката ридае съвсем друга, голяма и скрита мъка. Честният и добродушен човек се трогна и, за да изкаже някак съчувствието си, повтаряше и потретваше наставленията си. Гроздан стоеше настрана, мълчелив и навъсен. Рамаданов ни веднъж не се обърна към него. Баба Ангелина беше издебнала сгодно време и беше си отишла.
Рамаданов тръгна да си ходи. Въпреки всички настоявания на Гроздана, той отказа да вземе пари. Петра донесе едно пиле, подаде го на кехаята и то веднага замлъкна, като удушено в коравите му и научени пръсти. Рамаданов се престори, че не вижда, каза още няколко думи и си замина.
Гроздан и Петра останаха сами. Нещо тежко и безнадеждно изпълни сякаш изведнъж къщата, гнетеше ги и ги отчуждаваше един от други. Петра промени лице, мълчеше и ходеше из къщи с потопени в земята очи. Гроздан също не намираше какво да каже. Сложиха да ядат. Петра почти нищо не хапна, беше скръстила ръце на коленете си, гледаше занесено пред себе си и от време на време изтежко въздишаше. Гроздан беше й казал, че е изгубил делото, че Вълчан взема нивите им. Но той беше казал това, както всякога, Сърдито и с няколко думи само. А тя искаше да знае всичко. Чувствуваше, че беше дошло време да се говори открито и ясно. Но Гроздан мълчеше. Докато Петра прибираше софрата, той влезе в другата стая, изхождаше се, или пък се спираше и разсеяно гледаше увехтелите и бледи украшения по стените. Имаше в един ъгъл дървен иконостас и пред него малко кандило от синкаво стъкло, по-настрана се редяха няколко избелели щампи и между тях една жетварска брада, изплетена от класове. Една рекламна афиша на жетварите „Мак Кормик“ беше закована там още от времето на дядо Добри. На нея се виждаше узряло житно поле червено боядисана жетварка, теглена от великолепни коне. Отколешни и мили спомени идеха от всички Тя вехтории.
Влезе Петра и недоволно и учудено погледна към Гроздана.
— Не зная какво ще правим с това дете — каза тя. — Цяла нощ не е спало. Не затвори очи, не се орахати.