— Ще му мине — равнодушно отговори Гроздан. — Докторът нали каза — треска е.
— Не знам. Какви не сънища съм сънувала нощес, туй проклетото куче цяла нощ е вило.
— Вие за главата си. Куче кога вие, или ще побеснее или ще умре.
Гроздан говореше, без да се обръща, все още загледан към стената. Спокойствието му разсърди Петра и тя изведнъж избухна.
— Ама не мога вече! — извика тя. — Не се търпи вече. Не мога, не!…
Гроздан се възви и учудено я погледна.
— Какво не можеш? Какво има?
— Какво има. Нищо няма, все нищо няма. А поглежда ли ме някой, пита ли ме някой… Затворила съм се в къщи като кукувица. Може ли тъй? Я виж хората: всеки си има добитък, работи си… А ний…
— Гладна и жедна ли си останала? — прекъсна я Гроздан.
— Ох, боже, само туй да е! Не съм гладна, хляб има. Ама какъв хляб — купен… И как се купува, с що се купува…
— Да мълчиш! — извика Гроздан. — Да мълчиш, чу ли?
— Ама ти не знаеш какво приказват хората! Срам ме е да изляза, срам ме е да погледна някого в очите. Боже, туй ли ми е било орисано, туй ли…
Тя не можеше да говори повече, разплака се и скри лицето си в натрупаните до стената дрехи.
— Какво приказват хората, не искам да зная — каза натъртено Гроздан. — А отде земам, де давам, за туй не искам да ме питаш. Ще си седиш в къщи — и толкоз!
Той излезе, мина в хаетя и тъкмо щеше да прекрачи прага, обърна се и се вслуша: вътре плачеше Петра. Плачеше с тоя напевен и безутешен плач на жените, който тъй непоносимо измъчва. Гроздан поиска да се повърне, ядосан още повече, но погледът му се спря върху болното. Детето се подигна, обърна големите си очи към собата, бледното му лице се набърчи от болка. „Мамо — разплака се то, — мамо!“
Гроздан излезе на двора. Една минута постоя загледан пред себе си, с тъп и невиждащ поглед. Буря се подигаше в душата му, мислите му се объркваха и късаха, кръв нахлуваше в главата му и като с чук биеше в слепите му очи. Беше горещо. Задушни вълни като че из пещ полъхваха към него. Той премина из двора, прехвърли се в градината и като подкосен се тръшна под сянката на овошките. Веднага той пак се изправи, погледна към къщи и се вслуша. Плачът на Петра беше престанал вече. Гроздан се отпусна, полегна на едната си ръка и се замисли.
Не за първи път той имаше такива спречквания с жена си. Чувствуваше се виновен и за грубостта си се всякога разкайваше. В упреците и в оплакванията на Петра нищо друго нямаше освен истина. В тях се обаждаше и заговорваше собствената му съвест. Но тъкмо тоя глас той искаше да задуши, да не го чува, да избяга от него. Късно е вече. Неудържимо и стремглаво той отива право в пропастта, не иде ни да се отбие, ни да се спре. Защо тогава да се измъчва напразно? Защо да мисли? По-хубаво и по-леко е да върви тъй със затворени очи и да става каквото ще. Най-после, не той беше виновен за всичко това.
Из улицата се зачуха гласове. Минаваха чета работници. Те бяха все делиормански турци, високи и снажни колоси, които напускаха вече бедните си села и слизаха да търсят работа по големите чифлици из Добруджа. Едни от тях носеха коси, други бяха прехвърлили торбите и ямурлуците си на рамо, сърпове и паламарки бяха подпасани в поясите им. Лятната работа почваше вече за тях. Най-напред те щяха да почнат с прекопаването на кукурузите, после щеше да дойде сенокосът и неусетно и веднага след него — жетвата. А тук те са вече в стихията си. Дванайсет, дори девет души са достатъчни да вървят подир една машина. Може нивата да е много висока и гъста, може конете да са силни и жетварката бързо да застила земята с ръкойки. Тях нищо не ги плаши. Никой няма тяхната сила и никой по-добре не умее от тях да пристяга и завързва големите добруджански снопи.
Дълго време Гроздан гледа след турците. Едрите им фигури тежко се полюляваха в разкъсана и дълга върволица, като на ято жерави. Някоя коса проблясваше на слънцето, или пък едвам-едвам долиташе откъслек от провлечена и страстна ориенталска песен. Един по един те превалиха оттатък хоризонта. Тежък труд очакваше тия хора. Немилостиво щеше да ги гори слънцето, яките им тела щяха да се къпят в пот, мускулите им щяха да се обтегнат до скъсване. Но срещу това тегло те отиваха радостно и с песни. И наистина, има нещо хубаво и сладко в труда, това юнашко доволство, което познават само здравите, силни и работни хора. Това отколе неизпитано чувство изведнъж обхвана Гроздана. Той се поизправи, очите му се оживиха, по цялото му тяло преминаха бодри и сладостни тръпки. В жилите му бликаше сила, ръцете му искаха коса или сърп. Но тоя порив изведнъж угасна. Нищо не го зовеше и нищо не го чакаше в полето. Тая година той нищо не беше сял. Няма да сее и занапред. Той няма ниви вече. Нивите му са у Вълчана.