— Влизай! — извика след малко той, като че из дъното на някой кладенец.
Влезе и Тачката. И двамата се намериха в тъмната и празна сграда. Облъхна ги топъл и задушен въздух, замириса на тамян. Една след друга следваха светкавиците и вън пламваше ослепителен огън, затворен в черните рамки на прозорците. Мракът бягаше из ъглите, открояваше се част от някоя колона, някоя хоръгва или полилей. Виждаше се и иконостасът, където по-ясно от другите светваше жълтата площ на новата икона. Всяка една светкавица откриваше за минута неясния й образ, блещеше по златния венец и отново пак угасваше. Гроздан и Тачката устремиха очи в тая икона и тръгнаха към нея.
Неволно вълнение обзе двамата. Те плахо се заозъртаха, ослушваха се със затаен дъх, шепнеха си нещо, без да се чуват и без да се разбират. Няколко минути те се лутаха около иконата и не знаеха какво да правят. Най-после Тачката се съвзе. Той намери един дъсчен стол и го донесе. Гроздан свали ямурлука си, захвърли го настрана, намести по-добре стола под иконата и се покачи. Той извади ножа си и се приготви. Светкавиците трептяха една след друга и огряваха иконата пред него. Той виждаше венеца, виждаше и част от самата икона. Лицето му беше на една височина с нея. Това някак особено му подействува. И ето, отколешен спомен възкръсна изведнъж в паметта му. Тъй отблизо той беше виждал иконите, когато, дете още, майка му го вземаше на ръце, издигаше го към тях И той отдалеч още приготвяше устните си, за да целуне. Не изписани и мъртви образи стояха пред него тогава, в живи същества, самите светци, които, кой знае защо, трябваше да стоят постоянно на едно и също място, мълчаха, но гледаха, разбираха и знаеха всичко. Гроздан усети тоя благоговеен трепет, какъвто някога беше изпитвал. Една потайна сила като че го сграби и потегли назад. Той беше готов да слезе от стола и да бяга.
— Хайде де! — обади се отдолу Тачката. — Ти заспа ли там, що ли?
Гроздан се оборави. Този глас беше спокоен и дързък и в него той сякаш чу горчива насмешка над самия себе си.
Той се наклони към иконата и приготви ножа си. Чакаше само някоя светкавица, за да улучи края на венеца и да почне да го отпаря. Изведнъж цялата черква се изпълни с огън и в същия миг изтрещя такава силна гръмотевица, като че беше ударила в самия покрив. Гроздан трепна и се полюля на стола. Нови светкавици заиграха и той видя острието на ножа си, надвесено над бледно някакво чело. Две очи го погледнаха бързо и скръбно и веднага пак се скриха в мрака. Гроздан бързо отмести настрана ножа си и затърси края на венеца. Ръката му трепереше.
— По-живо, по-живо! — подканяше го Тачката.
Гроздан заработи бързо и трескаво. Всичкото си внимание сега той напрягаше само да не изпусне ножа си изпод венеца. Когато бляскаха нови светкавици, той затваряше очите си. Не искаше да види още веднъж под ножа си онова скръбно лице. Изведнъж бурята достигна невъобразима и страшна сила. Една след друга трещяха гръмотевици, ту тук, ту там, като че могъща и гневна някоя десница все още търсеше мястото, където трябваше да сложи последния си и най-страшен удар. Бурята зави с всички гласове на ужаса. Върху покрива налетяха бесни пориви и нещо заплющя и зачука по него, като че се разсипаха оловени зърна. Заваля пороен дъжд. Вън заплиска и затече вода. Вятърът блъскаше в прозорците, налягаше върху вратите, свиреше из всички разтрози. Из счупения прозорец нахлу струя от студен въздух и ситни капки. Хоръгвите проскриптяха и развяха черните си знамена, кристалите на полилеите зазвънтяха. Под бесния натиск на бурята цялата черква сякаш се огъваше, покривът и стените пукаха, из далечните и тъмни кътове идеха странни и непонятни звуци. Гроздан ставаше по-неспокоен. Той усещаше, че венецът е почти откъртен, наближи лицето си, за да може да види по-добре, и зачака. Блесна светкавица. Гроздан видя ножа си и под него — челото и същите очи, които бързо го погледнаха и в тоя поглед сякаш високо извика и проплака смъртна болка. Отново всичко потъна в мрака. Една нечакана пауза настъпи в бурята. Вятърът спря, утихна всеки шум. Гроздан ясно чуваше ударите на сърцето си. „Какво правя аз!“ — помисли си той. В същия миг отвън прозвуча камбана. Един-единствен удар, който глухо и тихо замря.
— Какво е туй? — попита Гроздан. Гласът му потрепна и се задави.