— Не знам — също тъй плахо се обади Тачката. — Камбаната като че удари.
Зарева отново бурята. Дъжд заплиска още по-силно, затрещя гръмотевица. Чу се отново камбаната: един два удара само, които заглъхнаха в шума на вятъра.
— Чудна работа! — каза Тачката. — Чакай да видя какво има.
Той тръгна към вратата, чу се как откачи железните подпорни и отвори. Гроздан стоеше на стола, неподвижен и вцепенен. Кръвта биеше в слепите му очи, хладен пот ороси челото му. Той не смееше да се обърне и да погледне пред себе си. Тачката се завърна и дойде близо до него.
— Въжето се отвързало на камбаната — спокойно каза той. — Люлее се и звъни сама. Вързах я. Хайде по-скоро! Много се бавиш.
Думите му заглъхнаха в гръмотевицата. Гроздан заработи отново. Той искаше да свърши колкото се може по-скоро, наблягаше по-силно с ножа си, бързаше. Но движенията му бяха несигурни, ръцете му трепереха. На едно място ножът се запъна и венецът там не се откъртваше. Обзет от нечакана слабост, Гроздан изохка и спря.
— Не може — каза той. — Запъва се нещо.
— Гвоздей трябва да има — каза Тачката. — Я потегли!
— Не може, не може. Трябва да се види хубаво. Чакай тогаз. Аз ще ти посветя. Можем да запалим и свещ. Никой няма да ни види.
Тачката отиде към пангаря, обарва, тарашува и най-после се завърна. Той драсна кибрит и запали свещта. Слаб и трепетен блясък се разля по лицето и по цялата му фигура. Той беше с ямурлук и с калпак, цял измокрен и кален. Загледан в свещта, той чакаше да се поеме пламъкът. Някаква зловеща и саркастична усмивка изкриви грозното му и космато лице.
— Че и ний не сме ли християни бе! — зашепна той с тия актьорски движения и мимика, на които беше способен. — Да запалим най-сетне и ний по една свещ като хората! Видиш ли я каква е великденска. Господу, господу по-мо-лимся!
Гроздан го гледаше изтръпнал и смаян.
— Чакай да видим сега — продължаваше Тачката, като поднасяше свещта към иконата. — Какво ме гледаш такъв? Никой няма да ни види, не бой се! И вън свети, и тук свети. А! Че ти си го откъртил вече. Държи се съвсем малко!
Разкривен и смачкан, венецът се крепеше само на единия си край. Предишното му място се очертаваше от многобройни кръстосани драскотини, оставени от ножа. Тачката приближи още повече свещта. Пламъкът затрептя, заиграха сенки и блясъци по гланцираната повърхност на иконата, чертите на лицето сякаш се оживиха, в очите загоря огън и те устремиха своя благ и кротък поглед. Гроздан гледаше, развълнуван и смутен. Изведнъж очите му се втренчиха на едно място и се разшириха от ужас: нещо червено и мокро светеше върху самото чело на иконата. Гроздан изпъшка и не слезе, а просто се строполи от стола. Бледен, с изкривено от уплаха лице, той гледаше към иконата.
— Какво стана? Какво има? — учудено и смутено питаше Тачката и гледаше ту него, ту иконата.
— Кръв… кръв има там! Не виждаш ли? На челото…
Тачката премести свеща и внимателно се вгледа в посоченото място. На самото чело на Исуса, там, гдето косите се разделяха на път, блещеше няколко капки мокра кръв. Тачката изкриви глава и се зачуди. Той се обърна, изгледа Гроздана от глава до пети, погледна иконата и после пак Гроздана. Той търсеше, съобразяваше нещо. Изненадата и страхът на лицето му малко по малко се изгубваха и се заменяха с насмешлива весела гримаса.
— Ех, че си смешен, Гроздане — каза той. — Разбира се, че ще има кръв. Че ти си се одраскал и не си усетил. На, виж ръката си!
Гроздан се погледна: дланта на дясната му ръка беше зачервена от кръв, виждаше се и малка раничка.
— Наистина — каза той. — Порязал съм се. Пък си рекох… Гледай, ама работа, а!
Той се успокои, погледна Тачката и след това и двамата се разсмяха.
Венецът се крепеше слабо. Тачката го дръпна и го откъса. После той слезе, почна да го оглежда, обръщаше го и го подхвърляше на ръката си, като че искаше да определи горе-долу тежестта му. Златният лист ярко блещеше в нечистите му ръце. Той продължаваше да го гледа и щастлива и самодоволна усмивка заигра на лицето му. Най-после, както всеки вещ познавач, извади ножа си, направи няколко драскотини по венеца и отблизо ги разгледа на свещта. Няколко пъти подред той повтори това. Изведнъж раздразнение и яд сбърчиха цялото му лице.
— Дявол да го земе — извика той. — Туй не било злато! Никакво злато не е! Не е, не е! Сребро е и отгоре само малко позлатено. Ах, тоз дърт шарлатанин, тоз лъжец! Виждаш ли го, и тука си показал… Не, не е злато! Тю!
Той цъкаше с език, тюхкаше се. Но Гроздан не го чуваше. През всичкото време, докато Тачката беше стоял със свещта под иконата, Гроздан беше гледал само нея. Виждаше я за първи път. Виждаше узрелите жълти ниви, приведените пълни класове. И сред тях върви Исус. Господи, как гледаха тия скръбни и благи очи! На челото му светеха алените капки кръв, обграждаха го драскотините от ножа. Но всичко това не променяше с нищо лицето му. Не отгонваше и не намаляваше тая съсредоточена мисъл, тая голяма любов, с която той гледаше готовите за жетва ниви и ги благославяше. Гроздан гледаше изумен и вцепенен. Къде беше виждал той всичко това? Беше го виждал, но кога, как? Умиление изпълни душата му. Как можа да дигне ръка против него? Защо е дошъл тука? Обзе го отчаяние, голяма и страшна рана сякаш се откри в душата му и я обля с непоносима болка. „Грях е това, страшен грях!“ — викаше и стенеше нещо в него. Той не можеше да откъса очите си от иконата и от минута на минута вълнението му се усилваше.