Тачката продължаваше да оглежда венеца и да се вайка. Обхванат от неудържима омраза, Гроздан се спусна към него и угаси свещта в ръцете му.
— Да си вървим! — викна му той и грабна ямурлука си. — Да си вървим! По-скоро!
— Чакай, що угаси свещта? Не видя ли, че не е…
— Върви, ти казвам! — извика пак Гроздан.
Той беше силен и просто го повлече със себе си. Тачката долови в гласа му тая властна и непреклонна воля, която той добре познаваше, не разбираше добре отгде идеше нечаканият му гняв, но се подчини. Излязоха навън. Посрещна ги хладен и пресен въздух. Валеше още, но вече без вятър, равно и тихо. Светкавиците припламваха по-рядко и гръмотевиците глъхнеха надалече. Бурята беше преминала. Гроздан и Тачката прекосиха черковния двор и излязоха на улицата. Винаги предпазлив и съобразителен, Тачката се спираше често, ослушваше се и се оглеждаше на всички страни. Той се забави и остана назад. Гроздан крачеше пред него широко и бързо и не обръщаше внимание на нищо. Той! кривна на едно място и пое пътя за у дома си. Тачката свирна подире му. Гроздан се спря и го зачака.
— Е, туй нещо не си чини труда — зашепна Тачката, като се приближи и показа венеца под ямурлука си. — Какво ще го правим?
— Прави го каквото щеш — сопна му се Гроздан. — Мене нищо ми не трябва.
И без да прибави дума повече, той се обърна и продължи пътя си. Тачката погледна подире му учудено, поклати глава и, като се озърна още веднъж насам-на-татък, бързо заситни с леките си и безшумни стъпки. Светкавиците хвърляха кратки синкави блясъци, в листата на дърветата шумолеше дъждът. Някъде из селото пропя петел.
Глава 17
Гроздан се върна в къщи, свали мокрия си ямурлук и без да се съблича, тръшна се и легна на одъра. Той беше сам, Петра спеше отвъд, при болното. Вместо да се успокои, страхът и безпокойствието му още повече пораснаха. Главата му гореше, косите лепнеха по челото му и той не можеше да разбере дъждът ли беше го измокрил, или пък горещ пот го обливаше. Не беше ли ги видял някой? Нямаше ли още утре да ги заловят? Подобно малодушие той никога не беше изпитвал и това го ядосваше. Внимателно и под ред, като се мъчеше да бъде спокоен, той си припомни всичко. Работата беше извършена добре и предпазливо. Освен това, нощта беше тъй тъмна и вятърът тъй силен, че никой не можеше ни да забележи, ни да чуе нещо. Следи от стъпките им не можеха да останат, защото дъждът още валеше и щеше да ги заличи. Тачката пък не е вчерашен, за да позволи да намерят венеца у него. Опасност нямаше никаква. Най-доброто и най-умното, което той можеше да направи, е да легне и да си почине. И Гроздан, повярвал, че всичко това е достатъчно да се успокои, метна постелката над себе си, затвори очи и се приготви да заспи.
Но сънят бягаше от него. Умът му гореше и мислите му постоянно се връщаха към едно и също нещо, подобно на нощните буболечки, които налитат върху пламъка на лампата. Едно видение не се махваше от въображението му и както и да се мъчеше, не можеше да го отпъди. И сега, щом затвори очи, с поразителна яснота то отново се възправи пред него. Той виждаше пак иконата, виждаше я тъй, както беше я гледал, когато Тачката държеше свещта под нея. Жълтееха се узрелите ниви и сякаш нямаха край. Сред тях върви Исус. Умиление и някаква светла радост обливат душата на Гроздана, той добре знае, че и друг път е изпитвал нещо подобно, струва му се, че и друг път е виждал и самия образ на Исуса, точно тъй, както беше изписан на иконата. Но венецът беше откъснат от собствената му ръка и неговият нож беше издълбал тия безбройни драскотини. Кръвта стои още. Гроздан е готов да извика от болка, души го някакъв смътен и непонятен страх. И кой знае защо, както по-рано, тъй и сега, наред с видението на иконата той виждаше и образа на баща си. Старецът е грохнал и убит, като след някоя тежка работа, лицето му е посърнало, очите — скрити под побелелите вежди. Отчаян и сломен, той скръбно поклаща глава. „Грях извърши ти, синко, говори той, голям грях.“