Радулов и Райна отидоха при тях, събраха ги и ги заведоха на една поляна. Тук те ги оставиха да се забавляват сами, а двамата седнаха настрана под сянката на една круша.
— Аз не знаях за тая икона — каза Райна. — Нищо не бях чувала. Ако знаях, щях да се отбия да я видя.
Но вие, както разказвате, Радулов, тая икона прилича повече на картина, като че е рисувана от художник.
— Да, прилича на картина, но пак си е същинска икона. И лицето на Исуса е такова сухо, изпусталяло, както го рисуват всички иконописци, и дрехите — и те също. Нивите са направени тъй, че можеш да преброиш зърната на всеки клас. Не, тя е направена като съща икона и тъкмо затова се харесва толкоз на селяните. Важното е, че в нея има смисъл, много голям смисъл. Но да оставим това — каза Радулов и махна с ръка, — да приказваме за нас си. Кога заминавате?
— Не зная. Но щом раздам свидетелствата на децата, ще замина.
— И къде ще отидете?
— Е, Радулов, като че не съм ви казвала. Ще си ида във Варна.
— А после?
— После в София.
— И ще се запишете студентка, нали? — каза Радулов и насмешливо погледна Райна. Тя гледаше настрана и очите й бяха все тъй замислени, каквито бяха, когато слушаше за иконата. „Тя никак не би била хубава — мислеше си Радулов, като я гледаше, — ако не бяха у нея тия черни очи, влажни и замислени, каквито са сега. И тия жълти капчици около очите.“
— А вие, Радулов — какво решихте — попита Райна. — Ще останете ли в Люляково?
Радулов направи някакъв неопределен знак и не отговори. Колкото и да беше тежък животът му през годината, той се привърза към тия места и на драго сърце би останал, ако и Райна дойдеше идещата година.
— Кажете де, къде ще бъдете догодина? — попита пак Райна и едва уловимо се усмихна, но Радулов забеляза тая усмивка.
— Къде ще бъда? — Не знам. В Люляково, на всеки случай, няма да съм. Не ме искат, пък и аз не ща. Места много, ще ида нейде другаде.
Той не беше мислил къде ще бъде занапред, но искаше да покаже, че го чакат само страдания, и прибави:
— Ще ида в някое затънтено село, някъде в Балкана. Искам да съм сам, да не се срещам с хора, да не виждам никого…
— Какво говорите? — учуди се Райна. — Че нали и вие щяхте да додете в София?
— Не, не мисля. Нямам средства.
— Но ще намерите работа, нали казвахте. Ще бъдем пак наедно. Че аз само за това съм си мислила…
Радулов я погледна, като че искаше да проникне в мисълта й. Не говореше ли тя тъй само от състрадание към него? В София тя отиваше, както беше чул от други, да се годява за един офицер. Все пак думите й го зарадваха.
— Ще дода, ще дода — живо заговори той. — Непременно ще дода. Човек може да подивее в тия села. Какво научваме тука, какво прибавяме към себе си? — Нищо. Рушиш се от ден на ден, като някоя стара сграда. А в София е друго. Там е друго…
— Разбира се, театър, концерти…
— Оставете това, то е за други. Мене там друго ме влече. Там ме викат преди всичко убежденията ми. Стига сме гризали като мишки разни книжки и брошури, работа трябва, жива работа. Човек трябва да влезе между самите работници, да живее с тях, да ги опознае. Да види как страдат, как се борят — това е важното. Има много неща, които могат да издигнат човека, да го преродят, да му вдъхнат вяра. Например, една стачка. Или например… Вие, Райна, участвували ли сте в някоя манифестация?
— Не, но съм виждала.
— То е нещо величествено! Представи си: широка улица, музика, червени знамена. И после — дълго шествие, бавно, мълчеливо, без блясък и без ура, като религиозна процесия. Работници — мъже, жени, понякога и деца. Бедно облечени хора, изтощени от труд, с изпити лица. Но очите им — как гледат очите им, каква вяра има в тях! Ето кое е важно за мене, ето де искам да бъда и аз!…
Радулов говори още много и все повече се разпалваше. Отначало, когато малко го познаваше и като го виждаше да се събира със селяни и да пие с тях, Райна мислеше, че той говори тъй, защото не е трезвен. Отпосле тя разбра, че негова черта беше да се вълнува и да се разпалва тъй, когато говори.
Двама ученици додоха при Радулова и му показаха кристали от кварц, които бяха намерили в една скала. Други мислеха, че са намерили още по-рядък минерал, но излезе, че е обикновен червен камък. Докато Радулов се разправяше с тях, зададоха се още няколко ученици, разплакани, зачервени, и още отдалеч и с висок глас се обвиняваха и оправдаваха. Радулов ги умири и ги прати да играят. След това той замълча и се загледа пред себе си. Лицето му беше станало много бледно и съмненията на Райна, че той е болен, като че се потвърдяваха.
— Кой знай, може да се лъжа пък — заговори Радулов и въздъхна. — Може и в София да не е тъй хубаво, може и по-лошо да е оттука. Право да си кажа, започва да ми омръзва всичко. Работиш, блъскаш се, а нищо не излиза от труда ти. Все се чувствуваш нещо като пето колело. Друго нещо е обикновеният, физическият работник. Той има едно занятие, което владее добре, има здрави мускули и това му стига. За него животът е прост и ясен… Да, ясен… Защо ний мислим, че стоим по-горе от такива хора, а самият им вид ни побеждава? В Люляково има един ковач, прост ковач, но, право да си кажа, не мога да му се нагледам. Къде? — аз в нищо не мога да се меря с него…