Една нощ откраднаха два коня на Нейковия брат, Стояна. След като беше ги търсил цял ден из полето и по близките села, той случайно минава покрай един изоставен бордей, вън от селото, чува там букаи и удари на копита, влиза вътре и вижда собствените си коне, вързани и спънати. Там имаше и една чанта и дрехи, които много лесно познаха чии са. Те бяха на Петра Моканина, предишен слуга, безделник и скитник от един-два месеца. Моканинът беше арестуван. Благодарение на не съвсем хуманните средства, с които Нейко кметът си послужи при разпита, виновният показа удивителна искреност, призна кражбата, посочи и другаря си. Той беше Тачката. Но когато потърсиха и него, за да го арестуват, не го намериха. Някои бяха го видели в Загорци, а оттам границата е на един-два километра само.
Нейко кметът не беше доволен от показанията на Моканина. Той се надяваше да изтръгне от него и други, и то такива, каквито сам желаеше. Предпазлив и страхлив там, където срещнеше съпротива, той ставаше жесток и безмилостен към всеки паднал и беззащитен човек. Гроздан беше го измъчвал неведнъж и не едно главоболие беше му докарал. Той беше една пречка и за бъдещите му планове. Паднал му се беше случаят да го премахне, подкрепян от скритите одобрения на цялото село. Нейко искаше да накара Моканина да посочи и втория си другар — Гроздана. Той не се съмняваше в успеха си, защото добре познаваше средствата, които можеха да склонят към изповед и най-коравия престъпник. Моканинът сам като че беше усетил това. И една нощ, като събра всичките си сили, с отчаяния и последен напън на Самсона той изкърти железата на прозореца и избяга. Намериха стаята празна. От Моканина нямаше и следа. Трябваше да се чудят само отгде той беше намерил тая сила да изкриви железата и как беше можал да се припъхне през една такава малка дупка. В отговор на това Нейко, макар и ядосан, се усмихна лукаво и мълчеливо посочи дебелата дряновица, която носеше в ръцете си.
Това положение завари и Витанов. Според него, престъплението и за конете, и за кражбата на венеца черквата е било вече открито и престъпниците — известни. Трябвало е само повечко умение, да се заловят и задържат. Нови разследвания той не направи и остана глух и непреклонен на всички подучвания от страна на кмета. Старият службаш добре познаваше живота и на много престъпления той беше готов да погледне не тъй, както ги преследваше законът, а както ги преценяваше обществената съвест. Спрямо Гроздана той не предприе нищо. И след няколко още весели срещи с приятели, след много ядене и пиене, той си замина за града, като към направеното разследване се задоволи да прибави само точното описание на чертите и отличителните белези на избягалите престъпници.
Виновността на Гроздана и този път остана недоказана. Мнозина, разбира се, останаха с предишните си подозрения към него. Виждаха, че едно щастие само обръщаше много доказателства в негова полза. Но, от друга страна, имаше и нещо, което те не можаха да разберат добре. Защото, каквото и да се говори, Гроздан беше се отнесъл много чудно към Вълчана. Покойният се разкая и му повърна нивите. Все от това време не можеше да не се забележи и голямата промяна у Гроздана, макар че никой не знаеше добро ли или зло предвещаваше тя. Той не идваше в кръчмата, не беше се напивал, както по-рано, никой не беше го срещал някъде. Виждаха го да работи нещо из двора, да влиза и да излиза из къщи. Никой не беше приказвал с него, никой не знаеше какво той мисли и какво би казал за всичко онова, което мълвата разказваше за него. Но промяната, която ставаше у него, беше явна и се забелязваше от всички.
Глава 23
Една сутрин, наскоро след заминаването на Витанова, Гроздан излезе от къщи. Той отиваше направо към кръчмата на Къня. Там имаше много селяни и те немалко се зарадваха, че най-после щяха да чуят нещо направо от него. Но Гроздан отмина кръчмата и не влезе. Той дори и не погледна нататък. Нищо угнетено и сломено не се виждаше у него, вървеше пак с тая лека и свободна походка, която си имаше, изглеждаше замислен, но не и измъчен. Гроздан мина покрай работилницата на Йордан ковача. Щом го забеляза, старият му и верен приятел спря ударите на чука, изскочи и се показа на вратата, черен като арапин и усмихнат до уши. Далеч от всички ежби и омрази, сърдечната душа на ковача познаваше само чисто човешките отношения към хората.