Емил не припари до кочината цели два дни, а караше Лина да носи храна на двете прасета. Сутринта на третия ден той се събуди още по тъмно и чу едно прасе да квичи в предсмъртна мъка. Квичеше силно и остро, но внезапно млъкна.
Емил духна върху замръзналия прозорец да си направи дупка за гледане и надзърна навън. Видя, че до кочината свети фенер и наоколо се движат тъмни сенки. Знаеше, че прасето вече е мъртво, а Лина стои и бърка кръвта, която изтича от него; после баща му и Алфред щяха да го ощавят, да го одерат, да го нарежат на парчета, а накрая щеше да дойде Кроса-Мая и двете с Лина щяха да отидат в пивоварната барака, за да му промият червата и това беше краят на прасето от Бастефал, което купи Емил.
— И като го мушна ще пищи! — прошепна Емил, след което се сгуши пак в леглото и дълго плака.
Но човек е направен така, че забравя и така стана и с Емил. В късните предобедни часове той приседна за малко в кочината да почеше Мъничето и по едно време промърмори замислено:
— Ти си живееш, Мъниче! Виж колко е различно на този свят — ти си живееш!
После реши да забрави прасето от Бастефал и на другия ден, когато Кроса-Мая и Лина седяха в кухнята и кълцаха свинско месо, а майката на Емил замесваше пълнежа за надениците и вареше кървавица, и чистеше коледната шунка, и приготвяше саламура, а Лина пееше „Откъм морето духа леден вятър“ и Кроса-Мая разказваше за обезглавения призрак на тавана в къщата на свещеника, тогава Емил започна да се забавлява и не помисли вече за прасето от Бастефал, а само това, че наближава Коледа, и се зарадва на гъстия сняг, който най-сетне почна да вали навън.
— Вали сняг като перде — обади се малката Ида, защото така казват в Смоланд, когато вали силен сняг.
А то си валеше здравата! Колкото повече напредваше денят, толкова по-силно валеше, а после задуха и вятър и се изви такава снежна фъртуна, че от прозореца едва се виждаше обора.
— Голяма виелица започва — каза Кроса-Мая. — Как ще се прибера?
— Остани да пренощуваш тук — отвърна майката на Емил. — Ще си легнеш на кухненското миндерче при Лина.
— Добре, ама моля те да мируваш като заклано прасе, защото не забравяй, че имам гъдел! — обади се Лина.
Докато вечеряха, Алфред се оплака от палеца си. Каза, че го болял, и майката на Емил размота парцала, за да провери какво става и защо още не е заздравял.
Каквото видя, не беше никак хубаво — олеле, раната изглеждаше ужасна — червена, гноясала и подута, а някакви тънки червени ивици се проточваха от палеца до над китката.
Очите на Кроса-Мая светнаха.
— Червен вятър — заяви тя. — Опасна работа!
Но майката на Емил донесе шишето с разтвор от калиев хиперманганат и направи компрес на цялата ръка до рамото.
— Ако до утре не се пооправи, ще е най-добре да отидеш при доктора в Марианелунд — каза тя.
Цяла нощ вилня снежната буря над Смоланд и никой не помнеше да е имало по-страшна, а когато катхултци се събудиха на сутринта, цялото стопанство беше сякаш затънало и скрито в огромна, мека, бяла снежна пряспа. А бурята продължаваше. Духаше такъв вятър и валеше толкова гъст сняг, че човек едва би посмял да си подаде носа от вратата навън, а комините свиреха — У-У-У-У-У, подобно нещо не бяха преживявали!
— Алфред ще трябва цял ден да рине сняг — каза Лина. — Но по-добре хич да не започва, защото няма никакъв смисъл.
Алфред наистина не изрина никакъв сняг в този ден. Мястото му край кухненската маса остана празно,когато седнаха да закусват, а и никой не беше го виждал. Емил се разтревожи. Нахлупи „шапкътъ“ си, навлече дебелото шаечно палто и хукна навън. Грабна снегориначката, опряна до кухненската врата, на бърза ръка си проби пъртина до ратайската стаичка, която беше долепена до дърводелската барака.
Лина го наблюдаваше през кухненския прозорец и поклати доволно глава.
— Колко умно направи Емил, че изрина снега, та да стига бързо до дърводелската барака, защото не се знае в кой миг ще му потрябва.
Глупавата Лина! Не можа ли да разбере, че Емил отиваше при Алфред!
Когато Емил влезе в ратайската стая, беше студено. Алфред не бе запалил печката. Лежеше в кревата си и не искаше да стане. Нито пък искаше да му донесат храна. Изобщо не бил гладен, каза той. Емил се разтревожи още повече. Щом като на Алфред не му се ядеше, сигурно му беше много лошо.
Емил нареди дърва в печката, подпали ги, а после хукна да повика майка си. Тя дойде, впрочем — дойдоха всички заедно: таткото на Емил и Лина, и Кроса-Мая, и малката Ида, защото много се разтревожиха за Алфред.
Горкият Алфред, само лежеше и мижеше. Беше горещ като печка, а въпреки това зъзнеше. Червените ивици се бяха проточили чак до подмишницата му и изглеждаха зловещо.