Дрискол забеляза движение при задната ниша — една превита сянка, която лазеше край каменната стена. Но не идваше към тях. Дрискол прибра пистолета, обърна се към Тейт, посочи човека на земята — „сложи му белезници!“, — след което надяна очилата за нощно виждане и насочи автомата си към движещата се сянка. Още един брадат чалмалия. Опря пръст в спусъка, но задържа от любопитство. На три метра зад мъжа, опрян на стената, стоеше автомат АК-47. Определено онзи знаеше, че ще завалят лайна, и дали не искаше да избяга? — зачуди се Дрискол. Като продължи да го следи през прицела, сержантът потърси изход… Ето го: еднометрова ниша в скалната стена. Огледа се и забеляза, че онзи държи граната в дясната си ръка. Гранатата представляваше 40-милиметрова версия на РПГ-7; местните обичаха да преправят този реактивен снаряд в бомба за хвърляне с ръка.
„Не бързай толкова, приятел“ — помисли Дрискол и насочи мерника към ухото на мъжа. В този момент онзи вдигна ръка назад и нагоре, за да хвърли гранатата. Куршумът с калибър 5,56 мина над ухото и влезе точно зад лявото му око. Главата му рязко се завъртя настрани и той падна, но не преди да изхвърли гранатата, която отскочи към нишата.
— Граната! — извика Дрискол и се просна на пода.
Туп!
Сержантът вдигна глава и се огледа.
— Преброй се!
— Добре съм — отвърна Тейт, последван бързо от Йънг и останалите.
Гранатата беше отскочила от стената и се беше изтърколила до нишата, преди да остави кратер колкото плажна топка в земята.
Дрискол свали очилата за нощно виждане и извади фенерче. Включи го и освети наоколо. Намираше се в командната част на пещерата. По стените се виждаха рафтове с книги, а на пода имаше и килимче. Повечето афганистанци, на които се натъкваха, бяха полуграмотни, а тук имаше книги и списания, някои и на английски език. Един рафт съдържаше книги, подвързани красиво с кожа. Имаше една особена… със зелена кожа и златни инкрустации. Дрискол я отвори. Текст с цветни орнаменти, печатен шрифт, но не от машина, а изрисуван с разноцветни мастила от отдавна умрял писар. Тази книга беше стара, много стара. Изглежда текстът беше на арабски, написан на ръка и украсен със златен лист. Това трябваше да е копие на Светия Коран и не можеше да се каже колко е старо или ценно. Но имаше стойност. Дрискол го взе. Някой шпионин със сигурност щеше да иска да го разгледа. В Кабул разполагаха с няколко саудитски араби, старши офицери, които помагаха на хората за специални операции и на армейските разузнавачи.
— Окей, Питърсън, чисто е. Определи координатите и се обаждай — нареди Дрискол по радиото на своя специалист по комуникациите. — Целта е овладяна. Девет лоши долу, двама живи пленници. Нула приятелски жертви.
— Но нищо под елхата, Санта — тихо каза сержант Йънг. — Мамка му, много готино усещане имах по пътя насам. Стори ми се, че е точно както трябва.
Поредната ялова акция за бойците от специалните операции. Прекалено много такива операции имаха зад гърба си, но пък в това нямаше нищо необичайно.
— И аз имах същото усещане. Как се казваш бе, чалма? — Дрискол се обърна към пленника на Тейт. Не последва отговор. Бомбата определено му беше объркала жироскопите. Копелето не разбираше, че можеше да е по-зле. Лайнарски много по-зле. Но пък пипнеха ли го следователите…
— Добре, момчета, хайде да почистим тази дупка. Търсете компютър и електроника. Обърнете я нагоре с краката и навън с хастара. Ако видите нещо интересно, слагайте го в торбата. И някой да се погрижи за нашия приятел.
За тази мисия чакаше в готовност един хеликоптер „Чинук“ и сигурно щяха да го качат в него след не повече от час. По дяволите, как му се искаше една бира „Сам Адамс“ в сержантския клуб на Форт Бенинг, но дотогава оставаха поне два дни.
Докато останалите от екипа заемаха позиция около входа на пещерата, Йънг и Тейт претърсиха тунела след входа и откриха няколко интересни неща — карти и други подобни, но не и очевиден джакпот. Но с тези неща ставаше точно така. Боклуци или не, хората от разузнаването правеха от нищо нещо. Късче хартия, ръкописен Коран, човече, нарисувано с розов пастел — понякога онези от разузнаването сътворяваха чудеса от такива дреболии и затова Дрискол не оставяше нищо на случайността. Целта им не се оказа тук, за огромно съжаление, но пък лайната, които чалмалиите бяха оставили зад себе си, щяха да доведат до нещо друго, което от своя страна да доведе до нещо добро. Така ставаха тези неща, въпреки че Дрискол не се замисляше много над тях. Те се вършеха от хора с по-големи заплати и друга военна длъжност. Той и неговите рейнджъри искаха мисия, а въпросите как, какво и защо оставяха на други.