От пътеката се дочу нов звук: плискане на течност в камък. Това накара Дрискол да се усмихне. Зовът на природата. Уринирането затихна, а после спря. Чуха се стъпки. На шест метра от завоя, прецени Дрискол.
Само след миг на пътеката се появи фигура. Човекът крачеше бавно, почти мързеливо. С очилата си за нощно виждане Дрискол виждаше автомата АК-47, преметнат през рамо с цевта надолу. Часовият идваше. Дрискол не помръдна. Пет метра… три.
От сенките до пътеката се появи силует и се промъкна зад часовия. Над едното му рамо се появи ръка, а след това над другото блесна острието на нож. Колинс завъртя мъжа надясно и го събори на земята, като сенките им се сляха. Изминаха десет секунди. Колинс стана, отмести се встрани от пътеката и издърпа трупа от нея.
„Отстраняване на часови като по учебник“, помисли си Дрискол. Освен във филмите в този бизнес рядко се работеше с нож. Но въпреки това Колинс определено помнеше това умение.
След малко Колинс изникна от дясната страна на Дрискол.
Сержантът отново се обърна към часовия на хребета. Там си беше. Без изобщо да помръдне. Дрискол вдигна своя М4, насочи мерника в трапчината на врата на часовия и затегна пръста си върху спусъка.
Леко, леко… натисни…
Пук. Почти никакъв шум. Трудно доловим на повече от петдесет метра, но пък куршумът отиде в целта, премина през главата и остави след себе си облаче зелена пара, а часовият, двадесет и нещо годишен, се отправи на среща с Аллах или бога, който признаваше, след като животът му — порастване, ядене, учене и вероятно участие в битки — прекъсна рязко и без предупреждение.
Човекът се свлече и падна настрани, след което се изгуби от поглед.
„Лош късмет, момче, помисли си Дрискол. Но тази вечер сме тръгнали за по-едър дивеч от теб.“
— Часовият падна — каза Дрискол тихо в радиостанцията. — Билото е чисто. Тръгвайте. Тихо и стегнато.
Нямаше нужда да казва последното — не и на тези момчета.
Погледна назад и видя, че неговите хора сега се движат по-бързо. Вълнуваха се, но се владееха и имаха готовност да се захващат за работа. Виждаше го в стойката им, в пестеливите движения, които отличават истинските стрелци от разните недоказани слабаци, дето само чакат да се върнат към цивилния живот.
Вероятно онова копеле, което търсеха, се намираше на не повече от сто метра, а те здраво се бяха готвили три месеца, за да го заловят. Никой не смяташе катеренето по планини за приятно прекарване на времето, освен може би откачалките, които копнееха по Еверест и К2. Но работата и мисията го изискваха и затова всички се стегнаха и продължиха напред.
Петнадесетте рейнджъри се разпределиха в три стрелкови групи от по пет души. Един щеше да остане тук с тежкото оръжие — носеха си две картечници М249 SAW (взводно автоматично оръжие) за огнево прикритие, ако бъдат забелязани. Нямаше как да се разбере колко са лошите и картечницата щеше да послужи като отличен изравнител на силите. Спътниците даваха само определено количество информация, а някои от променливите трябваше да се овладяват на място, при възникването им. Всички мъже от екипа оглеждаха скалите, за да забележат някакво движение. Каквото и да е. Може би просто някой от лошите е излязъл да клекне в храстите. По тези краища имаше деветдесет процента вероятност да срещнеш някой от лошите. Дрискол си помисли, че това много улесняваше работата им.
Още по-бавно той тръгна напред, като местеше бързо поглед около краката си в търсене на камъчета и клонки, а после го насочваше напред и се оглеждаше… Ето ползата от мъдростта, от това да знаеш как да потиснеш вълнението от близостта до финалната права. Често тук новобранците и мъртъвците допускаха грешки, като мислеха, че трудното е зад тях и че целта е съвсем близо. А Дрискол знаеше, че точно тук старият Мърфи, известен със законите си, се промъква зад гърба ти, почуква те по рамото и ти поднася грозна изненада. Предчувствието и очакването бяха смъртоносните страни на една и съща монета. В правилна доза и в неподходящ момент всяко от тях можеше да те убие.
„Но не и този път. Не в моята смяна, по дяволите.“ И не с екип като неговия.
Дрискол видя хребета пред себе си на не повече от три метра и приклекна, като внимаваше да не подава глава над ръба, за да не се превърне в примамлив силует за някой буден чалмалия. Измина последните няколко стъпки внимателно, после се наведе напред, подпря лявата си ръка на скалата и надникна.