Отново насочи поглед напред. Понякога беше трудно да не се разсееш. Още две стъпки до ъгъла. Остър ъгъл. Дрискол се приближи бавно… и надникна зад ръба. Наблизо имаше човек. Афганистанец или чалмалия, който седеше на… стол? Не, май беше камък. Човекът беше по-възрастен от очакваното. Може би към тридесетгодишен. Седеше, не съвсем заспал, но не и напълно буден, и определено не внимаваше. Мъжът имаше оръжие, вероятно АК-47, облегнато на камък на метър и нещо от ръцете му. Близо, но не достатъчно, за да го достигне в критична ситуация, каквато щеше да възникне.
Дрискол се приближи тихо, като пристъпваше бавно, и…
Фрасна главата му отдясно. Може би достатъчно силно, за да го убие, но може би не. Дрискол бръкна в джоба на куртката си и извади няколко пластмасови връзки. Този май беше достатъчно стар, за да говори с разузнавачите, и щеше да замине за Гитмо. Дрискол реши да остави Тейт и Йънг да го опаковат за транспортиране. Направи знак на Тейт, посочи изпадналия в несвяст човек и направи въртеливо движение с показалец: опаковайте го. Тейт кимна в отговор.
Светлината блещукаше зад следващия завой на пет метра оттук, надясно.
Шест стъпки, после надясно.
Дрискол не се разконцентрираше. Продължи с бавни, внимателни стъпки, стиснал здраво оръжието си.
Следващата зала, към десет на десет метра, се оказа последна. Намираха се на около седемдесет метра навътре в пещерата. Достатъчно. Вероятно тази пещера е нагласена за важните персони. Или важната персона? Щеше да разбере това след още три минути. Рядко си позволяваше подобни мисли. Но това беше причината за мисията. Може би, може би. Затова Дрискол беше рейнджър в група за специални операции. Бавно напред. Вдигна ръка зад себе си.
Тук беше толкова тъмно, че очилата му за нощно виждане показваха много смущения, подобни на ситни пуканки, които подскачат натам-насам. Приближи леко до ръба на завоя и внимателно надникна. Вътре се виждаше легнал човек. До него имаше автомат АК-47 с пластмасов пълнител. Човекът изглеждаше заспал, но тук войниците си ги биваше. Не спяха дълбоко като цивилните, а си бяха почти будни. А Дрискол го искаше жив. Окей, добре, убил беше няколко души през последните минути, но този го искаха жив… ако е възможно…
Дрискол премести пистолета в дясната си ръка, а с лявата извади една зашеметяваща граната от джоба на гърдите си. Тейт и Йънг видяха това и се заковаха на местата си. Пещерата щеше да стане различна. Дрискол вдигна един пръст. Тейт отвърна с вдигнат палец. Време беше за рокендрол. На онзи тъпак му предстоеше събуждане. Тейт се огледа. Залата се осветяваше добре от една малка свещ. Дрискол пристъпи назад, свали очилата за нощно виждане и изтегли щифта от гранатата. Хвърли предпазното лостче, остави бомбата в ръка за миг, след което я метна и започна да брои — хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три.
Гърмежът беше толкова силен, сякаш настъпи краят на света. Десетте грама магнезиев прах светнаха като обедното слънце, а дори и по-силно. А звукът — звукът наистина беше като края на света, трясък, който определено щеше да прекъсне сладкия сън на чалмалията. Дрискол влезе в залата. Експлозията не го зашемети. Очакваше я и затова ушите му приеха шума, а затворените му очи намалиха въздействието на отблясъка. Онзи вътре нямаше такава защита. Ушите му бяха пострадали, което пречеше на равновесието му. Той дори не посегна към оръжието си, но Дрискол скочи, за да го отмести, и след миг навря пистолета в лицето на чалмалията. Онзи нямаше никаква възможност за съпротива, а Дрискол искаше точно това.
Едва в този момент Дрискол забеляза, че това не е целта. Този имаше брада, но беше на тридесетина, а не към четиридесет години. Мисълта, че е сбъркал чалмалията, беше последвана веднага от псувня. Лицето на онзи показваше объркване и шок. Трепереше и опитваше да накара мозъка си да заработи, но въпреки младостта и силата си не се оказа достатъчно бърз.